Начало / Любопитно / „Пир“ от Платон (анотация и откъс)

„Пир“ от Платон (анотация и откъс)

Творчеството на Платон е един от фундаментите, върху които се изграждат западната философия и наука. Ученик на Сократ, Платон е един от най-бележитите философи в историята на човечеството. Той е основател на първата институция за висше образование в Западния свят – Атинската академия, където образование получава друга ключова фигура за световното философско и културно наследство– Аристотел. Платон е автор на повече от трийсет философски диалози. Философските възгледи на атинянина са последователно проведени в неговите Сократови диалози‒в тях участниците търсят корените на морални или философски проблеми от най-разнообразно естество. Учителят на Платон, Сократ, е главният герой в диалозите, в които подлага на неподражаем щателен анализ вечните въпроси на човека и до днес: за същността на познанието, за безсмъртието на душата, за ролята на философията и поезията в обществото.
„Пир“ е създаден някъде между 385-378 г. пр. Хр., като Платон създава т.нар. Средни диалози. Посветен е на темата за любовта, като е написан под формат на непряк диалог – с преразказ на разговори. Събрали се на празненство, видни атиняни обсъждат темата за любовта. Един от участниците в този пир е самият Сократ От разговорите им произтичат редица въпроси за същността на любовта, за нейната природа, за нейната сила, за влиянието й като мотив за социални действия. Така в този философски текст се поставят въпросите за произхода, целите и природата на любовта, а според мнозина изследователи в „Пир“ откриваме зараждането на концепцията за платоничната любов. Тук се появява и известната до днес версия за изгубената половинка на човека.
Платоновият „Пир“ поставя началото на новата поредица на издателство „Изток-Запад“ – библиотека „Извори“. Поредицата има за цел да възроди интереса към четенето като интелектуално занимание, носещо смисъл и престиж. Книгите от библиотека „Извори“ ще са неголеми по обем текстове, ключови за културната и духовната история на човечеството. Част от планираните заглавия в поредицата са: „Към себе си“ от императора-философ Марк Аврелий, „Реч за достойнството на човека“ от ренесансовия мислител Джовани Пико делла Мирандола, „Фрагменти“ на великия Леонардо да Винчи… Тези неголеми по обем, достъпни и като цена шедьоври на човешката мисъл ще дадат възможност на повече хора да се докоснат до магията на четенето.

ОТКЪС

Лесно е да разберем какви са любовните порядки в другите градове. При нас обаче обичаят е по-сложен. Така например в Елида, Лакедемон и Беотия, и изобщо там, където няма учено говорене, обичаят е съвсем прост: благосклонността към обожателите се счита за нещо красиво и никой, нито млад, нито стар не би казал, че е нещо грозно. Защо се прави това ли? Според мен, за да не си усложняват живота като тръгнат да склоняват младежите, без да са умели в говоренето.
В Йония обаче и по всички други места, където се живее под влиянието на варварите, тая работа се счита за грозна, защото варварите я считат за грозна редом с упражняването на ума и тялото, а то пък се дължи на тиранията, в която те живеят. Мисля, че за управляващите не е полезно у техните подчинени да се пораждат големи помисли, още по-малко силни връзки и приятелства, което в най-голяма степен прави освен другото любовта. Тукашните тирани добре си научиха урока; имам предвид, че именно любовта на Аристогейтон и силното приятелство на Хармодий разрушиха властта на Пизистратидите. И тъй, където се счита за грозно да си благосклонен към обожателите, то се дължи на човешките пороци и по-точно – на алчността на управляващите и страхливостта на управляваните; където пък се счита във всички случаи за красиво – то е поради душевната леност на хората.
При нас любовните порядки са много по-хубави, но, както казах, не е лесно те да бъдат разбрани. Човек трябва да има предвид какво се говори: че е по-хубаво да се обича явно, отколкото тайно; че трябва да се обичат най-много най-благородните и надарени младежи, пък дори и да са по-грозни от останалите; и че всички насърчават влюбения не като вършещ нещо грозно, и ако той покори любимия си, това се счита за красиво, а ако не го покори – за грозно, и освен дето го подтиква да покори своя любим, нашият обичай предполага влюбеният да бъде хвален за чудните подвизи, които е извършил. Което е особено, защото ако някой друг, преследващ друга цел, дръзне да извърши същите неща, той ще пожъне невероятни укори. Ако например някой се стреми да спечели пари от нещо или да влезе във властта или да се докопа до друга ценност и в името на тези цели е съгласен да извърши нещата, които влюбените вършат за своите любими – да моли и да умолява, да пада на колене, да се кълне с всякакви клетви, да спи пред нечии порти и да робува по начин, по който никой роб не би понесъл, – всички ще го спират: приятелите му ще го упрекват и ще му казват, че ги е срам от него, а враговете му ще го сочат като угодник и несвободен човек.
Когато обаче влюбеният върши подобни неща, той е обгърнат от очарование и обичаят го освобождава от обвинения – все едно върши нещо прекрасно. Обаче най-страшното от всичко е това, дето мнозина говорят, че ако влюбеният престъпи клетвата си, и боговете му прощават; защото, казват те, няма такова нещо като афродитина клетва. Така че и боговете, и хората са дали пълна свобода на влюбения да върши каквото си пожелае. Това казва тукашният обичай.
Откъдето и някой може да си направи извода, че в нашия град се счита за нещо прекрасно това да си влюбен и да другаруваш със своите обожатели. Да, но когато бащите на младежите им определят наставник и на него му е наредено да не допуска влюбените да разговарят с техните любимци, но връстниците и приятелите на момчетата започнат да злословят, понеже виждат, че понякога това се случва въпреки взетите мерки, и от своя страна по-възрастните не възпират подобни обиди и не се карат на тия младежи, че говорят нередни неща – та ако някой види всичко това, той веднага би си помислил, че при нас любовните отношения се считат за най-срамно нещо.
Според мен обаче положението е следното: тая работа е сложна и както казах и в началото, сама по себе си тя не е нито красива, нито грозна, ами ако се върши по красив начин, е красива, а ако по грозен – грозна. „По грозен начин“ ще рече да си благосклонен към недостоен човек по недостоен начин, а „по красив“ – да си благосклонен към порядъчен човек по красив начин. Недостоен е простият любовчия, който обича тялото повече от душата. Освен всичко друго той е и непостоянен, защото обича нещо нетрайно и веднага щом цветът на тялото, което обича, повехне, той, както се казва, духва и отлита, посрамвайки обилните си думи и обещания. Докато онзи, който е влюбен в душа, надарена с благороден характер – той никога не изменя на любовта си, защото се е слял с нещо трайно.
Нашият обичай се стреми да изпитва внимателно тия хора и препоръчва към едните да се отнасяме благосклонно, а другите да отбягваме. Затова той призовава обожателите да гонят, а любимците да бягат, за да им се премерят способностите и да се изпита към коя група принадлежат. По тази причина е срамно да бъдеш покорен прекалено бързо, ами трябва да мине време, защото се счита, че времето най-добре изпитва нещата. Освен това е срамно да те покорят с пари или влияние, независимо дали си се поддал от слабост и страх да не претърпиш нещастие, или някой ти е направил подарък в пари или постове и не си могъл да го отхвърлиш. В тия неща няма нищо сигурно и трайно, освен може би това, че те нямат никаква работа в едно благородно приятелство.

„Пир“ от Платон тук

Прочетете още

IMG-20181018-WA0001

Мария Лалева: „Живот в скалите“ е анализ на вътрешните ни затвори

“Живот в скалите“ на Мария Лалева се оказа литературен феномен за България. Търсенето й започна …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *