Начало / Читатели / „Смешни любови“ от Милан Кундера (ревю)

„Смешни любови“ от Милан Кундера (ревю)

Владимир БЕЛОВ

Всяка човешка постъпка представлява манифестация на нашето его, без значение на факта, че се оправдаваме за извършването ѝ с „обективните обстоятелства“. Без значение какво твърдим, мотивацията за делата ни винаги е продукт на субективизма ни, на желанието да сведем света до собствената си личност, да разширим „Аз“-а си така, че той да обеме целия наличен свят. Параванът на обществените норми, с които ние оправдаваме действията си, е само изгодно на всички средство за прикритие на стремежа към доминация на „тоталния Аз“, който манифестира себе си наред със своите комплекси, страхове, табута, достойнство или не-достойнство. Тази теза много ясно проличава в романа на Милан Кундера „Смешни любови“, където по един на пръв поглед непретенциозен и с нищо ненатрапващ се начин авторът извежда на преден план скритите и несъмнено истински релации във взаимоотношенията между индивида и обществото.

„Смешни любови“ е преди всичко роман за дисбалансите в и неспокойствието на човешката душа – за университетския преподавател Клима, младата му любовница Клара и Затурецки, копнеещ дисертацията му да бъде публикувана, за да получи така мечтаното обществено признание. За достойнството на Клима, за конформизма на Клара, мечтаеща просто да се приспособи в името на издигането в социалната йерархия, и за съпругата на копнеещия за това да бъде значим, но бездарен Затурецки. За амбивалентността на нещата и за това как те не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед (госпожа Затурецка, която, макар и уж неинтелигентна, простовата и нахална в стремежа си да изтика мъжа си на върха на обществената стълбица, може да бъде по-достойна и силна от интелектуалците, които в крайна сметка се оказват обикновени конформист). Или пък за двамата застаряващи приятели, които флиртуват с момичетата в името на илюзията, че ще бъдат вечно млади и съответно значими в собствените си очи, вярвайки, че по този начин потискат латентния си страх. Страхът, който кара двамата млади влюбени, тръгнали на почивка, да играят „любовна игра“, чрез която да се отдалечат от себе си и да се превърнат в роли в името на това да се освободят от социалните табута, които лежат като безмилостни щампи върху тях, и за самите роли, които идват, само за да разкрият отново с пълна сила тези табута, на които те са жертва, да разкрият глупавите стереотипи и комплексите на всеки от двамата, да покажат, че през очите си всеки вижда не другия, а по-скоро налага холограмен образ на себе си върху него, проекцирайки страховете си и прехвърляйки отговорността за тях върху отсрещния. За болката от това, че не можеш да бъдеш истински, за ранимостта на голотата на двамата млади партньори, лежащи в леглото на хотелската стая, но и за красотата и откритостта на голите им тела, зад които се крият разголените и наивни души на две раними деца.

Бидейки по-скоро роли на себе си, героите на Кундера понякога осъзнават сивотата, с която натоварват света си – сивотата, делничността и леснодостъпността на партньорите в съвременната любовна игра, която създава предпоставки, красотата да залинее, да загуби стойност и да копнее смъртта (сбирката на лекарите и персонала на болницата).

И докато героите възприемат света като проекция на своя „Аз“ върху другите, всъщност не осъзнават, че другите са проекция на себе си върху света на „Аз“-а. И именно от това идва сивотата и делничността, която превръща героите в папиемашета с размити контури, делничността, която ни кара да потискаме латентните си желания под натиска на обстоятелствата, да се крием зад фалшиви обществени норми и да се самоубеждаваме в неистини (връзката между по-младия мъж и застаряващата жена, жертва на комплексите на сина си). И именно от всичката тази делничност изкристализира копнежа да се разголиш, да не се изживяваш като жертва, да дадеш отпор на чувствата си, да бъдеш на светло (контрапунктът между тъмнина и светлина при двата любовни акта на жената и по-младия мъж).

„Смешни любови“ е и книга за имиджа, който искаме да си изградим в обществото, за желанието ни перманентно да галим егото си (редакторът на списанието в малкия градец и доктор Хавел), за вечния ни стремеж да блеснем, но и за неспособността ни да бъдем авторитети, даващи обективна оценка, а само жертва на субективните си комплекси (неспособността на Хавел да оцени приятелката на редактора). Но и за това как не само нашето отношение към другия, но и отношението на другия към нас е продукт на копнежа му да се чувства значим (доктор Хавел, който успява да преспи с двете момичета в малкия чешки градец с минералните бани, само защото момичетата вече знаят коя е съпругата му и вярват, че чрез него могат да се докоснат до нейния „блясък“, галейки егото си).

И докато в стремежа си да се почувстват значими, принизявайки другия вместо да извисяват себе си (другарският съд, който ползва осъждането на „неморалните“ постъпки на Клима просто като трамплин към по-високи обществени позиции или пък училищният съвет, обвиняващ Едуард), в стремежа да наложат егото си над целия останал свят, хората, противно на очакванията, стават сиви и безлични, аморфни същества, кукли на конци в безсмислена клоунада, защото всички сме еднакви в стремежа си към уникалност и в нежеланието да признаем малодушието си (народът, който не обича драматическите герои, успяващи в борбата си, а се отъждествява с мнимите и пасивни жертви). Ето защо стремежът на учителя Едуард към Бог като към нещо, чието съществуване е поставено под въпрос, е всъщност търсене на смисъл отвъд заобикалящата ни среда. Вярата в Бог е вяра, че ако сме неспособни да създадем смисъл тук, сред нас, то поне той съществува някъде отвъд.

„Смешни любови“  тук

Прочетете още

200811_b

„Брит-Мари беше тук“ от Фредрик Бакман (ревю)

Веселина СЕДЛАРСКА „Трябва да знаеш, че когато бях малка, със семейството ми отидохме на море. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *