Начало / Любопитно / „Буря иде“ от Ричард Касъл (анотация и откъс)

„Буря иде“ от Ричард Касъл (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Смут! От Токио, през Лондон до Йоханесбург високопоставени банкери биват жестоко измъчвани и убивани. Убиецът е уловен само за миг от охранителна камера – психопат с превръзка на окото. А това означава, че Грегор Волков, стар враг на Дерик Сторм, се е завърнал. Отчаяни да разберат за кого и с каква цел работи психопатът, от ЦРУ се обръщат към единствения, с когото той може да се сравнява по сила и хитрост – агент Сторм.
С помощта на красива и загадъчна чуждестранна агентка, пътищата на която се преплитат с тези на Сторм в професионален и романтичен план, той открива, че в коварния план на Волков са замесени състоятелен финансист и американски сенатор.
В задъхана надпревара с времето Сторм е по петите на призрачния Волков – от Париж, през бърлогата на компютърен гений в Айова, по улиците на Манхатън, до автомобилно преследване сред свистящи куршуми по магистрала в Ню Джърси.
Междувременно Сторм разкрива заговор, който би могъл да унищожи световната икономика и да отприщи невиждан хаос, който само той би могъл да спре.

ОТКЪС

Гондолиерът можеше да се опише единствено като красив – с черни коси, тъмни очи, сурови черти, квадратна челюст и мускули, закалени от всекидневните усилия с греблото. Носеше костюм, какъвто очакваха туристите – прилепнала бяла блуза на червени райета, широки черни панталони, весело накривен ален шал и шапка с широка периферия, която не сваляше от главата си, въпреки че беше почти полунощ. Външният вид беше важно нещо и трябваше да придава нужната убедителност.

С мощни  отмерени  движения  гондолиерът  прекара лодката под моста „Кале деле Остреге“, а когато реши, че са напреднали достатъчно, зина и от устата му прогърмя скръбен баритон.

— Arrivederci, Ro-о-оma! – запя той. – Довиждане, au revoir, mentre…

— Без песни, моля – обади се пътникът, подпухнал блед мъж със сако от туид и глас, сякаш школуван в класически мъжки пансион от времето на Британската империя.

— Ама това част от обслу-ужване! – отвърна гондолиерът  със  силен  акцент.  –  Много,  как  беше,  роман-тико! Може ви намерим някое хубава рагаца, а? Ще ви се оправят ли настроение, а?

— Без песни – повтори британецът.

— Може си изгуби разрешително! – възмути се гондолиерът, но известно време греба мълчаливо. После наклони глава на една страна, втренчи се право в британеца и отново заграчи:

— Ко-о-опе-е-е-еле ми-ио, о-о-о, содоми-и-и-и-я…

— Казах без песни! – сопна се онзи. – За бога, човече, сякаш някой дои козел! Вижте какво, ще ви платя двойно, само млъкнете.

Гондолиерът  изруга  под  нос  на  италиански,  но млъкна. Облаци закриваха луната и тя едва-едва осветяваше пътя му, така че той се съсредоточи върху задачата си и насочи грациозния нос на лодката към центъра на канале Гранде, а после към откритите води на лагуна Венета – странно място за гондола, особено посред нощ. Тук теченията бяха по-силни и плоското ѝ дъно не се справяше добре с вълнението, породено от ледения бриз, който духаше от запад.

Докато силуетът на кулата Кампаниле ди сан Марко  се  сма ляваше  в  да лечината  зад  тях,  гондолиерът свъси чело.

— Къде отиваме? – попита той.

— Просто гребете – отвърна британецът, вглеждайки се в мрака.

След няколко минути на няколкостотин метра пред тях  светнаха  три  бързи  последователни  проблясъка. Към десния борд на гондолата се приближаваше малка рибарска лодка.

— Натам – обади се британецът и посочи надясно. – Гребете натам.

— Си, синьоре – отвърна гондолиерът и се насочи към светлината.

Скоро  доближиха лодката (бял траулер от фибростъкло)  и  гондолиерът  бързо  огледа  мъжете  в  него  – трима на брой, очевидно не рибари. Първият стоеше до носа, подпрял автомат АК-47 на рамо, оглеждаше хоризонта и бавно описваше дъги с цевта. Вторият стоеше в капитанската кабина с ръце на руля и пистолет на дясното бедро, а третият, плешив като яйце албинос, чакаше на кърмата. По всичко личеше, че не е въоръжен и има очи единствено за британеца.

Лесна работа.

Моторът на рибарската лодка нама ли оборотите и тя плавно спря. Щом двете кърми се изравниха, британецът и албиносът проведоха кратък разговор. Гондолиерът търпеливо изчака размяната и накрая албиносът наистина подаде на британеца малка кадифена торбичка. В този миг гондолиерът мина в действие. Мъжът с автомата изобщо не видя как греблото излита от водата и осъзна, че то се движи към него едва когато се намираше на десетина сантиметра от ухото му, а тогава вече беше твърде късно. Той се стовари на дъното на лодката с глух тътен.

Един.

Мъжът на руля реагира, но бавно. Първото, което направи, бе да излезе от кабината, за да провери какъв е този шум. Точно там сгреши – вместо това т рябваше да посегне към пистолета си. Когато започна да си дава сметка къде е сбърка л, гондолиерът вече беше хвърлил греблото и след като скочи в лодката, „капитанът“ тръгна към него с вдигнати ръце. Макар че владееше множество хватки от източните бойни изкуства, „италианецът“ избра по-западна тактика и го посрещна първо с кроше в носа, което го зашемети, а после – с удар под брадичката, който напълно пресече връзката му с реалност та.

Двама.

Албиносът  вече посягаше към ножа на глезена си, но се намираше твърде далеч, а и беше закъснял. след една голяма крачка гондолиерът приклекна, нанесе му смазващ ритник в главата и той припадна. след това едрият брюнет бързо върза ръцете на тройката с найлоновите белезници, които извади от джоба на панталона си. През това време британецът го наблюдаваше с неизказан ужас. Гондолиерът сякаш дори не се беше задъхал.

— Добре,  сега е твой ред – заяви той на британеца без следа от италиански акцент и извади четвърти чифт белезници. Американец ли беше?

— Вие… вие кой сте? – попита британецът.

—  В  момента  това  едва  ли  е  най-належащият  ви проблем – отвърна онзи и се приготви да се върне в гондолата. – Държавната измяна е далеч по…

— Назад! – извика британецът и извади от сакото си пистолет „Деринджър“ с къса цев. Гондолиерът го изгледа, по-скоро ра здра знен, отколкото уплашен. От ра зузнаването му бяха казали, че британецът няма да е въоръжен, което за пореден път дока зваше какви тикви са всъщност. Без да се поколебае, той скочи гърбом от траулера и потъна в буйните води, а британецът дръпна спусъка и стреля напосоки. Непознатият обаче бе действал твърде бързо – по-вероятно беше да улучи някоя от чайките на площад „Сан Марко“.

Британецът обърна глава наляво, надясно и пак наляво, завъртя се, после – още веднъж. Очакваше сред вълните да се надигне глава и възнамеряваше да я простреля в момента, в който я зърне. Пистолетите „Деринджър“ не са от най-точните, но той беше изключителен стрелец – често срещано качество при шпионите.

Минаха десет секунди, двадесет секунди, тридесет секунди. Минута, две минути. Гондолиерът беше изчезна л, но как бе възможно това? Да не би куршумът в крайна сметка да го беше улучил? Сигурно. Онзи човек, който и да беше той, сега лежеше на дъното на лагуната.

— Е, това беше – ка за британецът, прибра Деринджъра и се залови за лодката, за да може да се изправи и да прецени положението.

Внезапно го сграбчи ръка – беше се появила от нищото, мокра и студена, и го стискаше за китката. После я изви и не спря, докато не строши костта при лакътя. Британецът изрева от болка, но агонията му беше кратка – гондолиерът се прехвърли в лодката и с всичка сила го удари в слепоочието, а тялото на британеца моментално увисна безжизнено на седалката на гондолата.

— Трябваше да ме оставиш да си пея – ка за му непознатият. – според мен звучах прелестно.

Той сложи найлонови белезници и на британеца, откри кадифената торбичка и провери какво има в нея. Насреща му блесна шепа диаманти на стойност поне два милиона долара.

— Тати трябва по-добре да па зи семейните бижута – обърна се той към все още припадналия британец. После се изправи, вдигна ръка към лицето си, натисна  едно  от  страничните  копчета  на  часовника  си  и заговори:

— Ало,  боклукчиите, тук Вито. Време е да си приберете отпадъците.

— Разбрано, Вито – чу се глас от миниатюрните колонки на часовника. – Боклукчийският камион пътува към вас. Сигурен ли сте, че сте покрили целия маршрут?

— Потвърждавам – отвърна гондолиерът и огледа обезвредените си противници. – Имаше само четири кофи, изпразних и четирите.

От колонките се разнесе друг глас, толкова дрезгав, че сякаш г ърлото на притежателя му бе покрито с две-три лопати ситен чакъл.

— Знаех, че мога да ра зчитам на теб. Добра работа, Дерик Сторм.

„Буря иде“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

225012_b

Стив Бери: Внимавайте, докато четете тази книга: може да остави следа върху вас!

В „Черният списък“ на Джак Кар целият екип на капитан трети ранг Джеймс Рийс загива …