Сърцето ти нося (в сърцето си го нося) от Е.Е.Къмингс (ревю)

27.05.2015 Читатели

Златина ПЕТКОВА

„Кой знае дали луната

не е балон, дошъл от пламенен град

в небето пълен с красиви хора?

(и ако ти и аз се покачим

в него, ако те

вземат мен и вземат теб в своя балон,

ами тогава

ще се издигнем заедно с всички красиви хора…“

И ето ме – малка красива прашинка, качена на този балон, политам. Моля ви, не ме спирайте с разумните си доводи. Аз отлично знам, че животът, макар и замислен в стих „ Рече Бог : Да бъде светлина. И биде светлина.“, отдавна е чужд на всяка поетичност. Ясно ми е, че бягството ми ще е кратко, че скоро пак ще се върна тук в света, който, както казва Дамян Дамянов , „не е музика, а бетон и метал“. Утре ще си разчистваме сметките. Утре ще си плащам с лихвите, обещавам. Утре сама ще си изрежа всички рими и инверсии . Днес ме оставете намира. Оставете ме да летя над покривите на Къмингс, над кулите и облаците. Тук „пролетта е като навярно/Ръка зад витрина/(внимателно насам-/натам размества Нови / и Стари неща/“ Между тях е „мойта мила стара и прочие леля Люси“, войната, майката и прочие, бащата, сестрата Изабел и прочие. И най-важното от всичко „ твойто Ипрочие“ Като човек, който никога не се е разбирал с правописа и пунктуацията, няма как да не споделя възхищението си от словесния преврат, който Къмингс извършва.

Долу на вековното тиранство на препинателните знаци! Да живеят освободените думи! Запетаите са сритани под опашките, точките, объркани се лутат, загубили края, а скобите са прегръдки за нов смисъл. И да, това е анархия, дами и господа пуритани. Къмингс официално обяви смъртта на езика – такъв, какъвто вие го познавате. Поезията винаги е била ексхибиционист , но се е срамувала да си го признае. Тук тя се разхожда съвсем гола и се наслаждава на вперените в нея погледи. Ако ви се струва твърде неприлично, завийте към някой роман. „Да пипна искам каза той/( недей ще пискам каза тя/веднъж поне каза той)/приятно е каза тя“ и „ ссссвършвам? Каза той/ъммм каза тя)/ ти си божествено сладка! Каза той/(Мой си оттук нататък каза тя).“, а аз виждам как след тези стихове се изчервяват всичките 50 нюанса на сивото. Прозата може само да копира еротиката на стиха, а често го прави и толкова некадърно, че я превръща в пошлост. На поезията тя е изначално присъща и затова в нея звучи естествено и красиво.

В тези редове единственото правило е, че няма правила, затова, без скрупули, след изживяната любовната наслада се отдаваме на нова. Сменен е само обекта. Едно “мъничко дърво, мъничко притихнало Коледно Дърво“. И на кого му пука, че е май? Прииска ми се да набода пръстите си на всяка една от игличките му, за да му покажа с кръвта си, както славеят на розата, колко много го обичам и как то никога, никога няма да е само. И сякаш не Къмингс, а аз му говорех „ ще целувам кората ти хладна/ще те гушкам спасително силно/ както майка ти би го сторила/само не се страхувай“ Вземаме си коледното дърво с нас в сърцето и отиваме на интимна среща с човечеството. Ще му се обясняваме , но без патос и лицемерие. Ще сме честни, дори да сме груби, дори с риск да ни намрази :“ Човечество обичам те защото /непрекъснато пъхаш тайната на/ живота в гащите си и забравяш/ че е там и сядаш/ на нея и защото безспир/ съчиняваш стихове в скута/ на смъртта Човечество/ мразя те“. И след всичко това няма как да не се попитам с думите на друг поет и писател (Реймънд Карвър) „За какво говорим, когато говорим за любов?“ За мъже и жени, оплетени в страст, за осиротели елхи, за калта на окопите и леля Люси , за небето и луната –балон, за която сме твърде тежки, за човечеството, с което по човешки се ритаме по кокалчетата, а после си играем на богове и уж си прощаваме и прочие, и прочие, и прочие. Ужасна каша стана, може ли някой да ми каже какво, по дяволите, е любовта? Да, Къмингс може , а отговорът е учудващо прост. Любов е, когато „Сърцето ти нося ( в сърцето си го нося)“.

„Сърцето ти нося ( в сърцето си го нося)“ тук