Лира Литературно-рекламна Агенция
Халед Хосейни е един от най-влиятелните писатели днес. Неговите книги, базирани на преживяното в родината му Афганистан и впоследствие като бежанец в САЩ, трогнаха цял свят. Романите му „Хиляди сияйни слънца“, „Ловецът на хвърчила“ и „А планините ехтяха“ са бестселъри навсякъде, включително в България. Хосейни е посланик на добра воля към ЮНЕСКО. Представяме ви интервю на писателя, дадено за арабската телевизия „Ал Джазира“.
––––––––
Какво прави инициативите, които се направят тази година за бежанците, толкова важни за световната общественост?
– Имаме криза с разселването, която няма еквивалент в историята. Над 40 милиона души по света са разселени. 90% от бежанците отиват в чужда страна без абсолютно нищо, 75% са жени и деца. Това са човешки същества, които са изгубили всичко. Световният ден на бежанците е ден, в който да помислим за тях, да покажем солидарност и отново да поискаме подкрепа от организациите, които отговарят за тези въпроси. Нека се надяваме, че те ще им осигурят медицинска помощ и най-необходимото.
Вие се срещнахте с бежанци през март, когато бяхте в Северен Ирак. Какво ви шокира най-силно?
– Бежанците, които аз срещнах, бяха от кюрдски общности в Сирия. Това, което ме шокира най-силно, беше колко песимистично настроени са относно завръщането си у дома. Всички искаха да се върнат в Сирия, но знаеха, че ситуацията не го позволява. Сякаш насилието там няма край. Впечатлих се и от гостоприемството на домакинската общност. Лагерът е построен буквално за една седмица и беше пригоден да приюти хиляди бежанци. Впечатли ме и това, че тези съседски на Сирия страни като Ирак, Ливан, Египет и Турция направиха всичко възможно да реагират адекватно, макар че имат достатъчно проблеми. Приемането на толкова бежанци е огромно натоварване за тяхната политическа ситуация, инфраструктура, икономическо положение.
Преди да станете автор на бестселъри, успешен лекар, вашето семейство беше като тези бежанци. Характерен ли беше и за вас този песимизъм, за който говорите?
– Да. Възможността да се върнем беше нищожна. След като съветските войски навлязоха в страната, разбрахме, че ситуацията става много тежка. Знаехме, че проблемът няма да се реши бързо. Трябваше да започнем живота си отначало. Всичко, което имахме, което бяхме изградили като семейство, беше изтрито от лицето на земята и трябваше да започнем изцяло нов живот. Това е много плашеща мисъл. Но ние бяхме от късметлиите. САЩ ни предложи подслон, докато повечето чужденци живеят в лагери или в индустриалните центрове, където едва свързват двата края. Няма храна, няма работа, няма образование за децата. Аз бях на училище 2 седмици след пристигането ни. Сега 3 милиона сирийски деца не могат да посещават училище. Никога не забравям, че всъщност съм извадил голям късмет.
Кой се погрижи за семейство Хосейни?
– Баща ми. Той предприе стъпките, необходими, за да станем политически бежанци в САЩ. Имахме приятели в Сан Хосе, които познавахме от преди. Те много ни помогнаха, за да се установим. Това е нещо, което искам да посоча на световната общественост – когато видите бежанци, покажете съпричастност. Те са объркани. Трудно е да започнеш изведнъж нов живот в чужда страна с различна култура. Вероятно не говорят и езика. Елементарни неща като обновяване на шофьорска книжка, пазаруване на хранителни стоки и кандидатстване за училище са много объркващи. Помощ за тези малки неща е изключително полезна.
Нека се фокусираме върху Афганистан. Войната свършва, хората се завръщат, предстоят политически избори. Въпреки това обаче сянката на страха, че страната отново ще се влезе в криза, се усеща силно.
– Тази гледна точка е споделяна от афганистанците както в чужбина, така и в самата държава. Хората виждат, че Афганистан напредва през последните 10 години. Да, не може да се сравнява със държавата от преди 11 септември, но все пак има прогрес. Но все още Афганистан е страна, която не може да стои сама на краката си. Тя е зависима от помощта от чужбина. Има и общ скептицизъм затова дали правителството може да защити гражданите от бунтовниците. Това са времена на вълнение и притеснение. Големият скелет в гардероба е всъщност възможността да се върнем отново към ситуацията от 90-те години. Не само когато страната беше ръководена от талибаните, но и от преди това, когато се водеше, де факто, гражданска война. Ще бъде бедствие ако това се случи отново и именно от това се страхуват афганистанците.
Последният ви роман, „А планините ехтяха“, ли е любимият ви от тези, които сте написали?
– Последната книга е винаги любимата. Чувствам, че това е най-личният, най-амбициозният и най-завършеният ми роман. Този роман беше най-труден за писане. Има най-сложна структура от трите, различните наративи, различните герои, липсата на ясен добър и лош герой – всичко това циркулираше в една голяма сива територия, в която се опитах да се ориентирам. В „Ловецът на хвърчила“ имаше добър и лош, което го направи по-лесен за изграждане. „А планините ехтяха“ задава повече въпроси, отколкото дава отговори. Всяка глава дава храна за размисъл и дискусии.
Колко трудно ви беше да направите всички тези хора, които разказват една и съща история, реални? Всеки един от тях може да привлече, но и отблъсне читателя.
– Беше трудно. Както казах, всяка глава беше сама за себе си, макар те да изграждат едно цяло. Трябваше да направя всеки от персонажите истинска личност, с плюсове и минуси. Героите привличат, но и ядосват в известна степен, читателя. Но освен най-голямото предизвикателство, това беше и най-приятното в писането на книгата. С всяка глава имах чувството, че живея с човек, който, като мен самия, има своите отрицателни черти, грешки и пропуски. Такива сме всички.
Писателите често казват, че не могат да включат всичко, което искат, в своите романи. Има ли някой герой, който искахте, но се наложи да премахнете от книгата?
– Имаше цяла глава, към която бях привързан, но се наложи да изключа. Тя беше писана от перспектива на ветеран от войната в Афганистан. Той се връща ранен и се опитва да подреди живота си и да се свърже с изгубения си брат. Беше трудно решение да изключа главата, защото, както казах, бях привързан към нея. Но не се вписваше в цялостната структура и тоналност на романа. Реших, че книгата ще бъде по-добра без нея. Но тази история продължава да бъде на компютъра ми и аз със сигурност ще се захвана с нея отново някой ден.
Защо се фокусирате толкова върху болката? Какво се опитвате да накарате читателя да разбере?
– Знаете ли, ако се вгледаме в собствените си животи като човешки същества, има постоянна болка и страдание. Такова е съществуването на всяко човешко създание. Това е и основната причина да четем книги, в които болката е основна тема. Те предлагат подобно чувство на това в нашия живот. Виждаме, че не сме сами, че нашите трудности са като тези на героите. Осъзнаваме, че не се сблъскваме само ние с трудностите. Идеята за тази книга дойде от история, която прочетох през 2008 г. Тя беше посветена на болката и трудността от това да направиш саможертва. Да вземеш това решение. Историята беше за зимата на 2008 г. в Афганистан – просто брутална, толкова хора умряха. Семейства продаваха децата си на богати двойки в Кабул. Тези деца са осиновявани, но и използвани често като домашни роби. Но семействата ги продаваха, за да издържат останалите си деца. Като баща си дадох сметка каква болка и агония е да избираш между децата си, да взимаш тези решения. А това е нещо, което се е случило наистина – тези бащи са взимали такива решения. Емоцията, която предизвика тази история у мен, стана водеща в книгата.
И трите ви романа са за една страна на Афганистан, която западния свят не познава и не разбира. Как осъществявате паралела между това да бъдете световноизвестен автор и хроникьор на страдащите?
– Човек трябва да разбира докъде се простират възможностите му и какви са неговите ограничения. Вече не съм в Афганистан, не знам какво точно се случва на 100%. Аз съм просто човек, който се вълнува от тази страна и чете и разсъждава. Винаги много внимавам къде поставям границата като романист. Аз пиша книги за персонажи. Действието се развива в Афганистан, героите са силно повлияни от това, което се случва в страната през последните 30 години. В известна степен моите романи са и хроника на проблемите на Афганистан през последните 30 и повече години. Те служат и за прозорци към афганистанската култура и живот за много от западните ми читатели. Това е особен вид благословия. Читателят вижда, че Афганистан не е само пещерите и талибаните. Но все пак трябва да разбере, че това са романи, а един роман винаги съдържа една перспектива. Аз избирам перспективата на изгнаника. Това трябва да е ясно за читателя.
Какво искате децата ви да извлекат от вашето творчество?
– Искам да обогатят своята идентичност. Да четат книгите ми като читатели, но и да ги виждат като част от техния произход. Надявам се, че те няма да отхвърлят своите предшественици и своя произход и няма да се срамуват от него. Защото осъзнаването на това кой си само обогатява твоя живот. Синът ми е прочел и трите ми книги и реагира добре. Дъщеря ми е на 11 и й остават още няколко години, за да узрее за тях. Има възможност всичко да се получи добре.
(Със съкращения)
Свързани заглавия
Халед Хосейни посети сирийски бежански лагери в Ирак, призова света към повече подкрепа
Новият роман на Халед Хосейни в книжарниците от 27 май
Халед Хосейни има за цел да гради мост между Запада и Афганистан
Халед Хосейни е готов с третия си роман
Халед Хосейни: Срещнах героите на Стайнбек и в Кабул
Халед Хосейни: Никога не съм сигурен дали наистина ще се получи книга
Книгите на Халед Хосейни тук
