Говорим с един талантлив писател и лекар за болката и усмивката, и за Странджа!
Любомир Калудов е лекар-хирург в клиника „Лайф хоспитал“ в Бургас. Специализирал е пластична хирургия в България, Чехия, Турция и Русия. Човек с разностранни умения – пише художествена литература и публицистика, снима, правил е самостоятелни проучвания на долмените в Странджа. Има няколко издадени книги, публикации в електронни и печатни медии като „Либерален преглед“ и „Епицентър“, вестниците „Дневник“, „Труд“, „Черноморски фар“ и др. Организирал е фотоизложби у нас и в Италия.
– Г-н Калудов, новото ви заглавие „От змей злато. Истории за един бежанец от Тракия“ говори красноречиво, но все пак – коя е голямата тема на тази малка книга?
– Мисля, че темата се съдържа в едно изречение. Който има търпението да прочете книгата, ще го намери:
„Господ дал на хората земя и рало, добитък и паша, а дяволът им завъртял главите със злато и имане.“
Вечният стремеж на хората „да имат“.
И какво става с Янчо Маджура? Оставил жена и деца заради стадото си с овце, напъдил син и снаха, внучката му умряла от глад и студ, убил човек за злато… Като се огледаме наоколо, сега не е ли същото? Който има много злато, накрая змей му прегризва гърлото… Това искам да кажа с тази малка книга.
– Ваша родова история ли сте пресъздали?
– Моят род са преселници от Одринска Тракия. Тихи и кротки хора. Бедни и работливи. Свикнали да живеят с малко и да не се оплакват. От тях съм чувал много разкази. Няма нищо по-интересно от истинския живот. Част от техните думи съм преплел в моите книги. Но това не е историята на моя род. Това са историите на много хора от различни места. Опитвам се да разкажа за тях, които са тръгнали да се заселват на друго място с по една бохча на гърба на коня. Направили села до границата и си мислили, че пак ще се върнат в Тракия. Леля ми Тодора знаеше над 300 песни, всяка наредена за отделна случка. Как не сме ги записали! Баба ми пресякла границата с четири деца. Отгледала ги сама, без мъж. Нейното стадо било най-голямо, овцете най-бели, децата облечени и нахранени, ходели на училище, създали семейства, народили деца…
– Какво му има на това място – Странджанския край, че събира подобни устойчиви хора?
– Ще се опитам да отговоря с този абзац от книгата:
„Всичките кучета заедно, нямат ум колкото малко вълче. Никога не са си ловили сами храната, не са търсили къде да пият вода, не са ровили под дънер да преспят на сухо. Гледат в очите господаря, въртят опашка и чакат да ги нахранят. И с хората е така. Който трябва да насече дърва, за да се стопли, да донесе вода за пиене от горната чешма, с тъкана черга да се завие… сила и ум си трябва за тази работа. Друг само щраква копчето и крушката светва. От леснотията умът му се смалява, докато стигне до кучешкия. Чака някой да го нахрани и върти опашка. Животът му зависи от господари и копчета.“
В някои села от граничната зона на Странджа са прекарали електричество чак след 1960 г. И как са живеели преди това? Труден живот, но мъчнотиите са ги направили жизнени, стъпили здраво на земята. Сами са се справяли, нищо не им е дадено наготово. Възпитавали са децата си на труд и честност – качества, които сега не са ценни.
„Господ дал на хората земя и рало, добитък и паша, а дяволът им завъртял главите със злато и имане.“
– Много лекари в световен мащаб, а и в България, са талантливи писатели. Вие замисляли ли сте се откъде идва взаимовръзката между медицина и литература, и използвали ли сте история на свой пациент за художествени цели?
– Писането не зависи от професията. Трябва да имаш бръмбар в главата, който да не те оставя на мира. Шилер, Чехов, Булгаков, сър Конан Дойл, Съмърсет Моам, Халед Хосейни, Димитър Димов, Валери Петров, Калин Терзийски и още много други, са писатели, но не слагат пред името си „доктор“. Връзката между медицината и литературата е необяснима. Като брак между властна жена и мъж, който иска да е свободен. Съзнателно съм избягвал медицинската тема в това, което пиша и публикувам. Има десетки заглавия: „Стихове за бялата престилка“, „Лекарски спомени – разкази“ и прочие „ведомствена литература“. Интересна е само на автора. Гледам пациентите ми да не разберат, че имам издадени книги. „Той ли ще ме лекува? Ами той пишел…“
Може би съм използвал истории, които са споделили с мен, но в текстовете няма нищо документално и буквално. Е, не е изключено някога да разкажа и нещо от професията. Ако не е смешно, сигурно ще е тъжно.
– Усмихвате ли се често при вашия нелек труд?
– Мисля, че не трудът, а чувството за хумор, което ни е дал Творецът, ни отличава от животните. Няма друго създание на земята, което да може да се усмихва. Само човекът има способността да се надсмее над самия себе си. И колкото повече сериозни знания и интелект събира и изгражда в тежестта на ума си, той трябва да притежава и усещане за смешното в живота. Без ирония и хумор се губи равновесието. Има един стар филм на Елдар Рязанов от 1976 г. – „Ирония на съдбата“. В него е казано всичко.
– Напоследък в медиите фигурата на лекаря излиза напред и в лоша светлина. Усещате ли промяна в отношението към вашата професия, особено когато болката и страданието станаха част от ежедневието ни?
– Преди много години, когато започнах лекарската си практика в една малка болница не съм знаел и можел повече от сега. Но имах безкрайното уважение и доверие от хората. Старал съм се да ги лекувам според знанията си, понякога съм грешал, но никой не си е помислял за мен: „Мошеник, некадърник и измамник!“
Сега хората са други. Гледат с подозрение, мислят си, че смартфона и Гугъл са ги научили на всичко. Станали са неблагодарни и агресивни. От болката и страданието човек трябва да се смири, а не да се озлобява. За демонизирането на лекарската професия основна роля имат медиите. Както и ниското ниво на сегашното медицинско образование, но това е много дълъг разговор.