Феминизмът и пластичната хирургия за нея са различни неща
Лейла Слимани направи летящ дебют със своята „В градината на змея” – книгата получи и най-престижната мароканска литературна награда „Ла Мамуния”. Последва международно признатата „Нежна песен”, която пък спечели и „Гонкур”.
Онези малки проблеми, които заплашват да разрушат личния ни свят – и така може да се опишат темите, които преследва мароканската писателка, притежаваща и френско гражданство. Приемана е като борец за правата на жените в родната си страна. „Движение като MeToo поотвори вратите за дебати – споделя тя, – но е минало страшно малко време, за да има истинска промяна. И не става дума само за сексуалността на жените, но и за правата на най-различни малцинства.”
Слимани описа себе си преди време като жена от първото поколение в Мароко, отраснало с мисълта, че може да има всичко – собствена професия и реализация в нея, любов, семейство. Сега обаче признава, че това е прекрасна представа, но често води до стресиращи ситуации и дори депресивни състояния.
И днес обаче 40-годишната писателка мечтае да създаде своя собствена фондация, която да защитава правата на жените в Мароко. Самата Слимани беше удостоена преди пет години и с Орден за изкуство и литература от френското правителство. Тя е и личен представител на президента Макрон в Международната организация на франкофонията.
„Размишлявам и върху това как ще се отнасят жените със собственото си тяло в бъдещето – казва Слимани, която посвещава една от книгите си на Сузане Ноел, създателката на пластичната хирургия. – Разбира се, моето тяло си е само мое, но ме интересува дали съществуват лимити във всичко това. Аборти, сурогатни майки, пластични операции…”
Добавя и друго: „Разбирам хората, които възприемат корекциите в тялото като отричане на феминизма, но за мен не са прави… Кажете го на някого с вродена деформация… просто така не е коректно. Всеки има право да се чувства възможно най-добре и най-удовлетворен от себе си. И да го направи наистина за себе си – не за останалите, както мислят мнозина.”
Литературната критика я приема за писател, който се бори с табутата. Лейла Слимани обаче е по-умерена… Според нея е по-трудно да се напише книга, ако авторът ѝ иска да промени нещо с нея. „Така че в началото винаги просто ме интересува някоя фигура – и искам тя да оживее в книгата.”