Лира Литературно-рекламна Агенция
Особено състояние не само в природата, а и между хората изразява романът „Скреж“
Той е осмата книга на Радостина А. Ангелова, която показва усилията на две зрели жени да простят една на друга и на себе си фатална грешка, смразила дългото им детско приятелство. Историята е попадение и заради темата за неравенството у нас, в личен и социален план. С характерния си деликатен стил авторката забива остри като иглички на скреж въпроси – защо хората обичат да доминират над по-бедния, болния и слабия, проява на индивидуален характер ли е това, или белег на цял обществен строй, който при смяната си преобърна живота на всяко българско семейство. Потърсих отговорите от самата Радостина, чудейки се за пореден път, как тя, професорът по технически науки, пише така добре художествена литература.
– Радост, веднага ли избра думата скреж за заглавие? След последната страница става ясно, че няма по-подходящо за тази книга.
– Не беше веднага. Появи се някъде към средата на ръкописа или малко по-рано. Работното заглавие беше друго, но „Скреж“ също е моя идея. Намирам, че е успешна метафора за това, което очите виждат и приемат за истина, и онова, което е „зад стъклото“ и вероятно е много по-близо до реалността. Макар че – кое е реалност?
– Ще отговоря вместо теб – отношенията между двете ти героини Дима и Вида – огледална снимка на държавата, в която живеем. Може ли да приемем всъщност, че те говорят за морала преди и сега?
– Все ми се иска да вярвам, че общочовешкият морал, добротата, съпричастността, загрижеността, обичта, ако щеш – спазването на Десетте Божи заповеди, не се свързват с някакъв исторически период или политическо управление. Поколението на родените през 60-те и 70-те години на миналия век живяхме достатъчно дълго в условията на „социалистическа България“ и в условията на „демократична България“, за да ги помним добре и да ги съпоставяме. Живяхме активно през всичките тези години. Героините Дима и Вида са от това поколение. Подготвяни са за един начин на живот, а им се случва нещо друго. И двете оцеляват. Наистина обществото ни разви много по-ярки индивидуалистични черти в последните десетилетия в сравнение с наложените колективистични навици преди това. Оттам и усещането днес за изолираност, за самотност, за липса на съчувствие и подкрепа. Мисля, че е неизбежно. Ето защо ролята на семейството, на близките приятели сега е по-важна от всякога.
– А прекалено ли би било да четем „Скреж“ като психотрилър?
– Факт е, че има елементи от този жанр. И няма да скрия, че те ми доставяха удоволствие при писането. Но все пак напрежението би трябвало да бъде още по-сериозно, ако става дума за истински психотрилър. Как се чете една история обаче зависи главно от читателя. Той открива в текста онова, което може да открие. Нито повече, нито по-малко. Вече знам, че на някои читатели моменти от книгата им идват в повече. Други я възприемат по-скоро с любопитство. За мен всяка реакция е интересна. И от значение.
– Ти в образа на коя от двете жени влизаш по-лесно?
– Допускам, че отговорът ми може да е разочароващ: аз съм и в двете героини едновременно. Може би малко повече във Вида като дете и малко повече в Дима като възрастна. Спомените на Вида от детството ѝ в София се припокриват с моите спомени например. Но също и днешния скепсис на Дима, както и неусетната подмяна на любовта с грижа понякога.
– Забелязах едно често повтарящо се действие – шиенето на гоблени. Каква е стилистичната му функция в сюжета?
– Гобленът е вид пъзел. Онези, които са бродирали гоблен, знаят, че се спазва точно определен ред на шиене и смяна на цветовете, за да се получи картината. Срещаш един човек днес, гледаш го като завършен гоблен и отсичаш – не ми харесва. Или го прегръщаш с усмивката на сродна душа. А всъщност, за да стигне до днешния си вид, човекът е бавно бродиран от събитията и хората в живота му – бод по бод. Той виновен ли е? Има ли шанс да се промени? Имаме ли правото да го съдим, ако не одобряваме „картината“? Темата ме вълнува във всеки от осемте романа зад гърба ми: какво е накарало този герой днес да бъде такъв? Тук обаче е и разликата между човека и гоблена, разликата, която дава надежда: винаги можеш да промениш бодовете на живота си… Едва ли от „Воденицата на Буше“ ще се промениш до „Зимата с параклиса“, но имаш шанс за корекции. А щом един има шанс, всички имаме… Това последното е цитат от книгата.
За да стигне до днешния си вид, човекът е бавно бродиран от събитията и хората в живота му – бод по бод. Той виновен ли е? Има ли шанс да се промени? Имаме ли правото да го съдим, ако не одобряваме „картината“?
– Как ти се отрази „замръзването“ на досегашния живот, което предизвика пандемията, виждам, че и книгата е писана през 2021 г.
– В началото се чувствах объркана като повечето хора. После възприех затварянето като шанс да общувам повече с най-близките си, със семейството. Беше нещо като пътуване в непозната страна с много различна култура: първо се стреснах, казах си – идеята да дойда тук не е добра. После, като всеки турист, открих красиви места, вкусна храна и време за приятни изживявания. Но нещата не спряха до там, нито за мен, нито за останалите. Сега съм на етапа, в който отказвам да приема натрапения ми нов начин на живот. Искам „да се върна у дома“, напътувах се. И честно казано, изпитвам тих ужас от знаци наоколо, че връщане назад няма да има.
