Лира Литературно-рекламна Агенция
„Крайни мерки“ е роман, който ни подготвя за реалностите на трансхуманизма
Съвсем точно е определението „майстор на късия разказ“ за писателя Любомир Николов. Да възприемаш неговите отрязъци живот е все едно че ти говори Казуо Ишигуро пред картина на Рене Магрит. Затова ни зарадва дебютният му роман „Крайни мерки“, в който той за пореден път залага автономното човешко съзнание като коректив на тялото, податливо на всякакви материални прищевки. Самоиронията винаги е най-силното оръжие на тази проза, впрочем чудесно уловена на корицата от художника Дамян Дамянов, още повече че тук можем да се заиграем с трите лица, които читателят би припознал зад името Любомир Николов. Съименниците му са наш известен писател и преводач, и поет, който твори извън България, а сега говорим за съдържанието и излишъците при един нов човек, герой на психолога Любомир Николов от романа му „Крайни мерки“.
– Господин Николов, три пъти сте номиниран за Награда „Хеликон“, като сборникът ви с разкази – „Очи на сляп, език на болен“, сякаш препраща към романа „Крайни мерки“. Защо, когато всичко в света върви към окрупняване, вие фрагментирате човека?
– Кратките форми фрагментират и това е неизбежно, но има и друго. Не вярвам в съществуването на монолитния, непоклатим като психика и възгледи човек. Човекът е реагиращ механизъм с всичките му страсти, стремежи и ценности. Той е различен във война и мир, различен е, когато е захвърлен и когато е намерен. Когато почине човек, какво си спомняме за него? Отделни случки, отделни изказвания, усмивки, добра дума. Отишлия си не стои в съзнанието ни като скулптура, а е парчета душа, за която се присещаме. Вероятно това е причината да фрагментирам. Това ми дава и свободата да не описвам неща, които ми се струват маловажни.
– Как измислихте главният герой – сенсей и мислещ мъж, чийто опити за съвършенство го правят карикатура на човек, сглобен от други хора?
– Трябваше ми герой, който да е достатъчно подготвен и силен, за да не бъде разклатен от първата житейска буря. Трябваше ми и човек, способен на добра рефлексия, за да мога да си поиграя с текста. После го хвърлих в мелницата на изпитанията и той донякъде се справи добре. Но човек и добре да играе, може да бъде вкаран в клинч, от който няма излизане. Карикатурата да е сглобен от други хора, не е по негова вина. Това е медицински проблем. Ако сме здрави обаче, карикатурата да сме сглобени от други хора, си e наш личен проблем.
– Да осъждаме ли лекаря в романа, извършил тази интервенция – непременно лошо ли е, ако хората бъдат подобрени?
– Време е, мисля, да защитя този мой герой, след като бе определен в някои ревюта като съвременен д-р Франкенщайн. Следвайки хипократовата клетва, той спасява животи по невъзможен доскоро начин. Той е оръдието на една напреднала медицина, която скоро ще се разпорежда с животите ни. Героят ми си играе с правилата, а и правилата в граничните научни области още не са написани. Подобряването на хората, на физиологичната им функционалност, а още повече на разума им и начините им на мислене, трябва да е със съгласието на индивида. Технически обаче това е невъзможно. Човек в травматичен шок или кома не може да даде подобно информирано съгласие. Медицинските разпоредби може да станат по-важни от личния избор. Така може да се пръкнат подобрени, но не особено щастливи хора.
Днес, когато уж всичко е ясно и добре обяснено, когато я няма мистиката, човешкото битие се превръща в работен комбинезон, който да носим безропотно
– Вас кое ви центрира сред всички главозамайващи образи, които и във всекидневието ни са един през друг, като в главата на вашия герой?
– Главата на героя е собствената ми глава. В романа няма нищо автобиографично, но е ясно, че минаващите през страниците образи са поживели и в мен, защото винаги съм търсил подобна компания. Още от работата ми като клиничен психолог е останал жив интересът ми към странните и нестандартни хора. Днес, когато уж всичко е ясно и добре обяснено, когато я няма мистиката, човешкото битие се превръща в работен комбинезон, който трябва да носим безропотно. Често живеем неавтентичо, но с малко фантазия и пренасочване на вниманието може да открием други хоризонти на съществуващото и съществуването. Така усещането за неуют може да бъде сменено с учудването на търсача.
– Вие бихте ли поверили живота си на някого?
– Все още не искам да го поверявам на друг. Докато съм здрав, се уповавам на здрав разум, на спорта, и когато успявам, на дози аскетизъм. На хумора също. Ако се разболея, ще тичам, разбира се, по доктори, забравил напълно загатнатите в романа мрачни страхове от медицината и нейните светила.
