Лира Литературно-рекламна Агенция
Роден е преди вече 150 години
Чудо е самият му живот, защото се ражда след тежка и проблемна бременност. На всичко отгоре майка му Жана Клеманс Вейл е в шок заради инцидент покрай разгрома на Парижката комуна. Тогава случаен куршум за малко не отнема живота на таткото – Адриан Пруст.
Травмите по време на бременността се превръщат в особено силна и емоционална връзка между майка и син. Заради грижите, които получава, самият Марсел си изгражда усещането, че е най-обичан, когато е болен. Така развива и хипохондрия, макар че болестите и без друго го преследват. Болнавото по рождение дете страда от хронична астма, която му причинява грижи до самата му смърт през 1922-а заради белодробно възпаление.
Детството му е идилично, като с израстването се проявява интересът му към литературата. Започва да пише за ученически издания, а на 15 е страстно влюбен, макар и платонично, в три години по-малката Мари. Любов, явно повлияла го през целия живот, защото създава и няколко образа, които удивително приличат на нея.
Отива и в армията за година, вече на 18, откъдето пази добри спомени, макар че здравето му трудно позволява да развие някакви изключителни бойни умения.
Следват студентски години в Сорбоната, където учи право, а записва още и политология. Така мисли, че ще успокои баща си, като демонстира, че един ден от него ще излезе я юрист, я дипломат. И двете неща обаче никак не го привличат, защото сам мисли, че всичко, което не е философия или литература, е изгубено време за него в живота.
Така на 25 вече е готов с първата си стихосбирка и дори започва да пише автобиографичен роман, наречен „Жан Сантьой”. Отнема му три години, докато разбере, че няма никога да го завърши – книгата обаче е издадена посмъртно през 1952 г.
Едно от големите вдъхновения на Пруст е Джон Ръскин – най-значимият британски изкуствовед и критик през Викторианската епоха. В преводите на творбите му помага и майка му. Цели пет години от живота си го изучава, като книгата му The Stones of Venice дори го кара да мечтае за поклонническо пътуване до Венеция.
Голяма промяна настъпва за Пруст в първите години на миналия век. Последователно от света си отиват първо баща му, а после и скъпата му майка. Има и положителен момент – чувства се достатъчно стабилен финансово, а заедно с това и независим, за да започне да пише романа на живота си. Прави много опити, от които обаче не излиза нищо, в същото време създава сборник от 16 есета, който се записва в историята на литературата под името „Против Сен-Бьов”. И тази книга обаче излиза години след смъртта му – през 1954-а.
Пруст оставя огромно наследство в полето на чистата теория и философия
Много фрагменти, публикувани в „Против Сен-Бьов” се „прераждат” по-късно и в действителната книга на живота на Пруст – „По следите на изгубеното време”. Посвещава ѝ общо 13 години от и без друго не особено дългия си живот. Мечтата му е всъщност да създаде творба, която говори сама за себе си и която се издига високо над самата личност на автора. Тя е смисъл сама по себе си и не търси вдъхновение в реалния живот. Писателят е сигурен, че съумее ли да я създаде, ще остане като своеобразен паметник и след смъртта му.
Замисълът е повече от мащабен – дори недовършената „По следите на изгубеното време” (в общо 7 книги) наброява повече от 3000 страници. На първите 2000 от тях разказвачът е безименен. „Онова, което пиша – споделя в писмо до приятел Пруст, – не са мемоари, но не и „традиционен” роман, липсва му обективността, която трябва да притежава един роман.”
Първата част – „Една любов на Суан”, е довършена през 1912 г. Среща отказ на издателите и я издава със собствени средства. После обаче започва войната, която отдалечава публикуването на следващите. Издателят, който го е отхвърлил – в издателство La Nouvelle Revue Française, се извинява на Пруст и проявява интерес към „Запленен от момичета в цвят”, която излиза през 1919 г. Тя печели наградата „Гонкур” и така буквално за една нощ Марсел Пруст се превръща в писател от световно значение.
Писателят печели битката с времето и за следващите две части от „По следите на изгубеното време”. После обаче се намесва смъртта – и си отива от света ни през 1922 г. Затова и последните три книги излизат недовършени – колкото и да е напреднала работата по тях, Пруст далеч не е написал последната си дума. Предпоследната „Изчезналата Албертин”, издадена през 1927-а, излиза отново през 80-те на миналия век, но с обем по-малък с цели сто и петдесет страници заради открита версия на Пруст, в която бил нанесъл непознати дотогава поправки.
Когато спечелва наградата „Гонкур”, Марсел Пруст буквално за една нощ се превръща в писател от световно значение
„По следите на изгубеното време” остава и като документ за едно предълго търсене на истината в нашия тленен свят. Всеки, който има възможност да посвети на огромната творба своето внимание и време, ще открие една фиктивна вселена, в която писателят изразява отношението си към единството и плурализма. Писанието му оставя огромно наследство в полето на чистата теория и философия. Тук са в крайна сметка и вечните въпроси, които си задава човек – за паметта, любовта, ревността, сексуалността, параноята и много други. А в читателя остава усещането, че единственият живот, който сме способни да изживеем истински, това е литературата.
