Лира Литературно-рекламна Агенция
„Божествен аромат“ е книга, която предизвиква сетивата и интелекта
Преди година разговаряхме с Гергана Лаптева за нейния първи художествен роман „Монетата“, а сякаш беше вчера. Освен в науката, приемственост има и в романтиката, и във всяко неуловимо, но трайно наследено чувство, което ни е важно за да оцеляваме индивидуално и колективно. За своята нова книга „Божествен аромат“ Гергана Лаптева казва, че е едно невероятно приключение по следите на древните племена, живели на Балканите, в което всеки герой търси своята истина, докато не разбере, че всъщност е намерил любовта. Авторката е учен, пътешественик, член на Българския антарктически институт и Националния център за полярни изследвания, човек с огромно любопитство към света и сериозни енциклопедични знания, както личи от това интервю.
Гергана, на корицата на „Божествен аромат“, между красивите стилизирани цветя, се вижда изображение на плочка, която май не е само художествено решение. Какво представлява тя?
Да, както прекрасните цветя, така и тайнствената плочка неслучайно са избрани да бъдат на корицата на „Божествен аромат”. Може би тук е мястото да отбележа, че всички местности, градове, археоложки обекти, антични и култови светилища в моите книги са действителни, за разлика от героите, които са изцяло плод на въображението ми. Преди да започна работа по дадена тема, аз правя задълбочени проучвания, запознавам се наличната информация, говоря със специалисти археолози и историци, и така се опитвам максимално точно да опиша и представя тези обекти, като посещавам и всеки един от тях.
Всъщност тази глинена плочка или по-скоро скритото в нея послание се превърна в основа на романа. Един от най-впечатляващите факти, свързани с племената, заселили се на територията на днешна България още през V хилядолетие пр. н.е. е, че те освен, че са притежавали изключителни познания по астрономия, земеделие и билкарство, са ползвали много организирана и логична система за предаване на информация чрез знаци. Тази протописменост представлява по-скоро идеограми и пиктограми, както и комбинация от такива и е далеч от писмеността, която ползваме днес. Но това, което наистина ме заинтригува е самата форма на комуникация, която за разлика от Шумерската писменост, развила се под формата на клинописи горе долу по същото време, а дори и от Дунавската протописменост, за която знаете още се водят дискусии, при тази, за която пиша в романа се наблюдава значително по-сложна систематика.
Подобни надписи са открити при разкопки на различни места на Балканите. Идеята да разкажа за съществуването на подобна протописменост ми хрумна, когато при едно мое посещение във Врачанския музей, когато се запознах с историята на плочката от село Градешница, открита е през 1969 г. Тя също е датирана около V хилядолетие пр.н.е. Направена е от глина с различни примеси, като след изсъхването на повърхността й върху нея са били издълбани знаците.
Явно обичате крайни и труднодостъпни географски точки. Как избрахте Странджа за център на действието и кои други, любими на вас, пък и на много българи места, ще разпознаем тук?
Странджа една от най-красивите и мистични планини в България. Магията й завладява всеки, който веднъж я е опознал. Тя е Пазителка на тайното познание, била е населявана от не една цивилизации и е своеобразен оазис, съхранил някои от най-древните обичаи по нашите земи, какъвто е нестинарството. Странджа не е като другите планини и не само защото там ледниковия период е бил сравнително слабо изявен, а на места дори е липсвал, но тя е съхранила ендемични и реликтови растителни и животински видове. Въпреки, че е ниска планина, тя никак не е лесно достъпна.
Също така едно от любимите ми места е южното крайбрежие на Черно море, там където Странджа планина се губи в морето, и където растат най-лековитите билки и най-уханните цветя. Там са и може би най-красивите плажни ивици в България. Като започнем от Царево и се спуснем на юг към Варвара, Синеморец чак до Резово. Обикаляйки из села като Бродилово, Българи, Кости и много други и разговаряйки с местните хора научих много за растенията и различните им свойства. Тук легендите са преплетени с фактите, а науката с мистицизма. Тъй като винаги съм обичала природата, а и се интересувам от антична историята, когато започнах да пиша „Божествен аромат”, всичко това ме накара да избера Странджа за сцена на действие на романа. А той ни пренася в най-източните й части, където между Царево и Малко Търново, се преплитат съдбите на главните герои.
Тъй като винаги съм обичала природата, а и се интересувам от антична историята, когато започнах да пиша „Божествен аромат”, всичко това ме накара да избера Странджа за сцена на действие на романа
Наистина ли съществува аромат по древна тракийска рецепта и как ви хрумна да го вплетете в история от съвременната парфюмерийна индустрия?
Първите сведения за парфюмерията, или изкуството на създаване на парфюми са от древна Месопотамия и Египет, като по-късно се усъвършенства от римляни и перси. Вероятно използването на ароматни смоли и масла датира от много по-дълбока древност. Не е тайна и че траките са били вещи в билкарството и приготвянето на лечебни масла и аромати, които са използвали в техните религиозни церемонии, палейки тамян и благоуханни билки. Смята се, че те са наследили тези си знания и умения от своите предци. Разбира се липсват факти, а повечето сведения, които имаме се базират само на легенди. Освен това от времето, когато те са населявали нашите земи са минали хилядолетия, но въпреки това в странджанските села все още могат да се намерят хора, които пазят част от тези древни рецепти.
В действителност заимствах идеята за древния парфюм, скрит в дебрите на Странджа, от една находка от Морската градина на Созопол. Там преди няколко години бе открит впечатляващ съд с дионисиева сцена и парфюм от римско време. Той е съхранен в малък стъклен съд, наподобяващ колба, в който има течност с виолетов цвят. Датиран е от II век, но аз разбира се пренесох действието много по-назад във времето, за да мога да преплета тази история с другата, която разказвам в романа.
Тук е момента да ви попитам, вече като читател, навлязъл в книгата, каква е връзката ѝ с виното в сюжета?
Дарина, моята главна героиня и нейният брат Божидар, са израсли с легендите за тракийските богове, жреци и тайнствени обреди. Заедно с родителите си те обикаляли из Странджа и Родопа планина, търсейки следи от великите си предци. Така след години, когато всеки поел по своя път, те вложили частица от детството в проектите си. Божидар произвеждал вино по традицията на древните траки, оставили ни в дар изкуството да правим и пием тази напитка. Дарина, която е собственик и главен парфюмерист в най-голямата компания в България за натурална козметика, използва за своите продукти всевъзможни цветя, билки, етерични масла и аромати.
Затова бе естествено да разкажа на читателите за култа към виното, създаден от траките. Те превърнали напитката в ритуален дар за своите божества. Тя била средство за единение с боговете, използвано от жреците в обредите и мистериите, разиграващи се в светилищата им.
Налейте ни още малко любопитна информация за виното при траките.
Траките отглеждали своите лозя главно по поречието на Тонзос и Хеброс (днешните Марица и Тунджа), както и около морските пристанища. И днес тези райони са с едни от най-силните традиции в производството на вино. Тракийският храм символизира слънцето, а то от астрологична гледна точка е свързано със сърцето, ако следваме тази логика, според траките виното на свой ред е имало пряка връзка с кръвта. Ето защо виното и кръвта като носител на духа още от дълбока древност са били свързвани със свещенодействия.
Приготвянето на самата напитка също е много важен културен и ритуален процес. В древността са го наричали „течната храна на Дионис” за разлика от „твърдата храна на Деметра” – житото. Пиенето на вино винаги се възприема като начин на приобщаване към културата – когато дойде чужденец, на него му се поднася чаша вино, за да бъде приобщен към новата среда. Мачкането на гроздето е един вид убиване на растението, същевременно обаче то, вече като вино, се ражда за нов живот в процеса на ферментация. Това е връзката между смъртта и живота, който е изключително важен в ритуалите и в митологичните представи на древния свят. Кипенето, вренето на виното пък е процес, който винаги е свързан с идеята за прераждането. Неслучайно и на малките деца от 3 до 5-годишни, които трябва да приемат в следващия си статус в обществото, им давали вино в малки глинени съдове, което значи, че те се раждат за новия си живот.
Траките след беритбата са поставяли чепките грозде в специално създадени вдлъбнатини в скалите, наречени шарапани. Всъщност така са ги нарекли доста по-късно, тъй като „шарап” означава „вино” на турски. Винарските камъни били с дълбочина 20-70 см и диаметър 50-180 см. Всеки от тях се състои от две нееднакви басейнчета с наклонен под и открито или закрито каналче. Счита се, че шарапаните са свързани с култа към бог Дионис. В тези своеобразни винарни млади момичета мачкали гроздето с босите си крака, пеейки песни и възхвалявайки бога, докато сокът потече на тънки струйки по каналчетата към съдовете, в които са го оставяли да отлежи.
Какво от онези изчезнали племена сме наследили ние, днешните хора?
Знанията представени в една книга, остават завинаги. Те могат да се допълват и обогатяват, но никога няма да изчезнат. Това е и една от причините да напиша „Божествен аромат”. Хилядолетия ни делят от времето, в което са живели въпросните племена в земите на Източните Родопи, Сакар и Странджа. Въпреки това една цивилизация никога не изчезва безследно. Така е и в този случай. Освен многото светилища, култови и обредни паметници, градежи на крепости и гробници, построени от тези племена още през каменно-медната епоха, които са доста добре запазени в наши дни, ние сме наследили и част от техните гени. Всяка следваща цивилизация надгражда предходната, но и пази нейните основи. Да вземем например траките, които се считат за близки родственици на това население. Те са оставили и гробници, като Казанлъшката, Мезешката, Свещарската и др., но също така и своите ярки следи във фолклорното наследство на българите, а и на други съвременни балкански народи. Нестинарството е обявено за световно културно наследство. Днес то прославя Светите равноапостоли Константин и Елена с обреди, чиято кулминация е именно играта върху жарава, но трябва да кажем, че този обичай всъщност е слабо християнизиран вариант на почитта на траките към Великата богиня-майка и Бога-Слънце. Вярата на затворените нестинарски общества е в силата на свещения огън, а това е Слънцето на земята. Едновременно с това е съхранен начинът на общуването с божествените енергии. Те са го осъществявали, следвайки календар, различен от общоприетите християнски. Влизат в огъня, за да почитат двете равнопоставени божества. Обожествяването на природните сили също е наследено от живелите преди тях племена, но то е характерно за всички етноси по това време. Водата както за тях, така и за нас е извор на живот. Даже и до ден днешен е съхранена традицията да се построи чешма, да се каптира изворче за здраве.
Вие умеете да правите проучвания, но при писането на „Божествен аромат“, не се ли разколебахте от целия обем информация, който ви се наложи да пресеете?
За мен работата на терен, било то под жарките лъчи на слънцето, или сред ледовете на Антарктида, не е нещо ново. Аз съм завършила геология, а след това специализирах палеонтология в Софийския университет. И двете дисциплини изучават историята на Земята, нейното развитие и еволюция, както и тази на животинските и растителни видове. Свикнала съм да боравя с голям обем информация, както и да я търся във възможно най-голям брой източници. Освен това моята майка дълги години работи в Института по тракология към БАН и това само по себе си засили и моят интерес към древната история на човечеството и следите, които сме оставили в различни епохи от съществуването си.
Може би едно от предизвикателствата или по-скоро целите, които си бях поставила, бе с написването на този роман е да предам максимално точно и достоверно знанията за нашите предци. Без да имам претенции на специалист в областта, аз се постарах да бъда както обективна, така и полезна. Много ми помогна проф. Диана Гергова, за което искрено й благодаря. Тя е един от най-изявените учени в областта на тракологията и античната история. Исках освен художествена, романът да има и исторически правдоподобна стойност, затова нейното мнение бе особено важно.
Моята майка дълги години работи в Института по тракология към БАН и това само по себе си засили и моят интерес към древната история на човечеството и следите, които сме оставили в различни епохи от съществуването си
Разчитате ли и на читатели, които не са изкушени от академичното знание?
Предизвикателство беше за мен да успея да вплета и чисто житейски истории в научните факти и то по начин, който да интригува и да държи в напрежение до самия край. Надявам се с цялото си сърце, че съм се справила. Мисля, че в моята книга всеки ще открие нещо, близко до душата му. Смятам, че тя би се харесала както на любителите на древни тайни и загадки, така и на пътешествениците и авантюристите, също и на романтичните натури. Защото засягам теми, за които аз самата бих чела и от които вярвам, че читателят има какво да научи. Докато създавах историята на „Божествен аромат” се потопих в свят изпълнен с уханни парфюми, омайно вино и предания за тракийските богове, жреци и тайнствени обреди. Върнах се хилядолетия назад, когато хората са почитали природата, научих за техните обичаи и ритуали, вярвания и учения, които по-късно траките унаследяват. Под една или друга форма те достигат и до нас и ние сме тяхно продължение.
Ако се върнем и на предишния ви роман „Монетата“, в който на фокус беше трафика на стари монети в Европа, в „Божествен аромат“ има ли подобен социален проблем, още повече като знаем, че в Странджа усилено „работят“ и иманярите?
Опазването на културно-историческото наследство е отговорност на всяка държава. България не прави изключение. Проблемът с незаконния трафик на антики, за съжаление засяга целия свят. Иманярите и колекционерите се нареждат заедно с трафикантите в списъка на унищожителите на ценните артефакти.
Добре е, че вече между редица държави има сключени споразумения с цел предотвратяване на незаконен внос, износ и прехвърляне на собствеността върху културни ценности. Те се базират на Конвенцията на ЮНЕСКО от 1970 г. и местните закони за културното наследство. Но съществуващите разнородни и неефективни национални правила в тази област в повечето страни улесняват трафика на културни ценности, а оттам и увеличават приходите на терористичните и други организации.
За разлика от „Монетата” в „Божествен аромат” засягам не точно проблема с иманярството и незаконната търговия, а друг не по-маловажен, а именно този с псевдоучените. Това са хора, които обикновено са посредствени учени, успели някак да се сдобият с диплома, но за сметка на това умело жонглират с научна терминология. Те притежават завидно дар слово и често търсят евтина слава и сензация, вместо да се отдадат на действителното проучване на даден артефакт, обект или историческа ценност. За съжаление подобен тип „учени” не са рядкост. Говори се дори, че те си докарват допълнителни доходи чрез незаконна търговия с антики и имената им често се свързват с трафиканти и иманяри.
Те компенсират успешно липсата на научна обосновка в твърденията си с богатото въображение. Много добре съзнават, че лесно могат да бъдат опровергани от специалистите, но разчитат на чара си и предизвикването на сензация, която често е по-търсена, отколкото научната стойност на откритията им.
