Лира Литературно-рекламна Агенция
Ягода Михайловска-Георгиева и Винка Саздова са известни имена
в съвременната македонска литература
Те пишат есеистична проза, пълна със символика от Изтока и с един полъх, познат ни от магическия реализъм, или от модерните терапевтични романи, но обагрен с типично балкански нюанси. Ягода е била дългогодишен журналист и филмов критик, носител е на най-големите литературни награди в Република Северна Македония, включително за романа „Манастирът Фуентерабия“. Винка Саздова е психолог по образование, също работила като журналист, преди да основе през 1999 г. едно от водещите издателства в книжния бранш на нашата съседна страна. „Вилино“ е петата ѝ книга. Срещата ни с двате авторки бе в Културно-информационния център на Северна Македония в София, където те гостуваха заедно.
Как се разположени във времето вашите два романа и свързва ли ги нещо, освен приятелството помежду ви?
Ягода: Първа излезе моята книга – „Манастирът Фуентерабия“ (2017 г.) Когато аз я завършвах, Винка започваше своята -„Вилино“. Почти се срещнаха и си приличат по търсенето на свободата, която ние и двете ценим, във всичките й форми.
Но имате и по един сходен образ според мен – този на посредника. Във „Вилино“ е едноименната героиня Вили, в „Манастирът Фуентерабия“ се казва Нара. Защо използате такива, да ги наречем, медиатори?
Ягода: Интересно е, че сте забелязали това. Макар че не се съзнателно търсени герои, Нара внася спокойствие между други двама персонажи, балансира отношенията между тях. А Вили – тя е жив учител, какъвто всеки от нас използва преди да навлезе в нов етап, да опознае друг човек, книга, филм, даже себе си. Ние постоянно общуваме чрез такива медиатори, и като автори се явяваме същите посредници за читателите.
Съществува ли Фуентерабия, да разчитаме ли в този манастир противопоставяне на религията срещу свободата, която казвате, че цените, и защо във вашата книга често се споменава португалския поет Фернандо Песоа?
Ягода: Фуентерабия съществува, това е градче на брега на Атлантическия океан, но религиозни са само двама монаси в сюжета. Преди всичко манастирът представлява символ на онези непреодолими стени, с които емоционално ограждаме себе си. Знаете, че това са места за посветени, за ограничен кръг хора. Не всеки може да влезе, камо ли да надзърне там. Проблемът е, че понякога ние, хората, сами се затваряме в непристъпни манастири, които ни пречат да видим какво има вътре в нас. През цялото време докато описвах връзките между персонажите – няма значение дали ще ги наречем приятелство или любов, си мислех как един човек притежава другия и че не е важно към какво се стреми на телесно ниво, ако вече го е постигнал на духовно. Що се отнася до Фернандо Песоа, обожавам неговия начин на мислене, той присъства тук, защото е любим на един от моите герои. Според мен „Книга на безпокойството“ е една от вечните книги, които са в състояние да разполовят човек, да разделят живота му на преди да я отвори и след това. Винаги бих я препрочитала.
Винка, знаете ли, че открих местенца с името Вилино в Русия и Италия?
Винка: Мислех, че аз съм го измислила! (смее се) Ето потвърждание, че авторите са посредници, които улавят някакви нишки от всемира и с тях тъкат във въображението си.
Но има реална българска нишка във вашата книга. Разкажете ни как я надградихте с другата семейна драма и извлякохте от нея толкова позитивизъм?
Винка: Историята във „Вилино“ е за онези наистина трудни отношения между майка, баща и син, каквито се преживели много семейства. В атмосфера, пълна с раздори, отчуждение и мълчание. Интересно е, че бях написала книгата до половина, и се чудех как да продължа, когато Ягода ме покани да я придружа на представяне на нейните предишни книги в България. Нямах намерение да идвам, защото исках да довърша своята, а пък това си е работа, трябва да се концентрираш, да седнеш и да пишеш. Но се озовах в град Ловеч, в едно от най-популярните кафенета на града, до Покрития мост, и срещнах собственичката на име Вили, която ме зашемети със своята жизненост. Тя беше толкова отворена и сърдечна, че ми разказа целия си живот. Как работела на Санторини, как преживяла голяма любов със своя Димитри, после той се разболял и починал, но тя продължаваше да описва човека, сякаш е наблизо, започна да вади снимки на телефона си и да ми го показва, сияейки от любов. Жената излъчваше неподправена радост от самото живеене и такава я пресъздадох. Когато един от другите герои в книгата също се чуди как говори за мъртвия си любим, тя му отвърща с усмивка: „В сърцето ми той е жив!“ Тази Вили всъщност даде светлина и неочаквана посока на моята книга. Веднага щом се върнах в Скопие, докато историята ѝ беше топла в спомените ми, седнах и я довърших, като исках да предам нейната надежда и на изпадналото в конфликти семейство, които са втория пласт на романа. Неслучайно в началото казвам, че “сърцето помни, не умът“.
Това не са четива за плажа. Как приемат македонските читатели вашите истории и промени ли пандемията представата ви за самотата?
Винка: „Вилино“ претърпя три издания от 2019 г., защото има един определен кръг хора, които търсят себе си чрез подобни книги. Дори започнаха да питат за продължение – ще се разведат ли героите, бих ли написала книга за жени, преживели развод, за проблема с алкохола и наркотиците, защото синът в романа има такава зависимост. Значи читателите искат да се пише за неща, с които те са се сблъскали. Нашата цел не е да забавляваме хората, а да ги събудим.
Ягода: Пандемията потвърди идеята на „Манастирът Фуентерабия“. Когато останахме сами, дистанцирани и затворени, всеки на свой бряг и в своя килия, видяхме, че търсим с кого да поговорим, кого да прегърнем, че имаме нужда един от друг.
