Лира Литературно-рекламна Агенция
Наскоро по книжарниците се появи продължението на книгата „У майкини“ със заглавие „Майкини и другите“ . То веднага влезе в класациите за най-продавани книги на Книжарници Хеликон. От лира.бг зададохме няколко въпроса на автора на двете книги Иво Сиромахов и той бе любезен да отговори на читателите ни. Ето как:
Г-н Сиромахов, след „У майкини“ написахте продължение „Майкини и другите“. Това поредица ли ще бъде?
„Майкини и другите“ е краят на сагата. Такъв беше първоначалният ми замисъл – да са две книги, които разказват ден по ден живота на майкини и неприятните им роднини в продължение на една година.
Къде всъщност се намира селото на майкини?
Майкини не е конкретно място. То е състояние на духа. Те са във всеки български град и село, но и в Лондон, и в Чикаго. Навсякъде, където отиде, българинът пренася със себе си целия си товар от предразсъдъци, мнителност и байганьовщина. По-патриотично мислещите хора биха нарекли байганьовщината „българщина“, макар че не виждам основания да се гордеем с манталитета си.
Опитвате се да разкажете българския манталитет през иронията?
Винаги е имало два разказа за българския живот. Единият е героичният, вазовият тип „Опълченците на Шипка“. Другият е ироничният, алековият – като „Бай Ганьо“. Единственият гений, който е успял да съчетае и двата подхода, е Захари Стоянов с неговите „Записки по българските въстания“. Аз просто се опитвам да говоря за духа на българите от 21-ви век, които май по нищо не се различават от българите в края на 19-и век. Това, от една страна е хубаво, защото е белег за някаква устойчивост във времето. От друга страна, е малко тъжно, защото ми се иска да вярвам, че хората биха могли да се развиват и усъвършенстват.
Не сме ли се развили и усъвършенствали през последните сто години?
Уви, не сме. Ние, българите, опровергаваме дори дарвиновата теория за еволюцията. По нашите земи еволюция няма, всичко си е все същото.
В книгата си описвате хора, които не харесват живота си, но не се и опитват да го променят. Защо са такива?
Защото промяната изисква усилия. А ние не обичаме усилията. Искаме всичко да се случва веднага и ако може да ни се даде наготово. Дори свободата си сме получили даром и може би затова не умеем да я ценим. Аз си спомням как през 1989 година имаше огромен ентусиазъм от внезапно сполетялата ни свобода. Но скоро след това се видя, че не знаем какво да правим с нея. За повечето от българите се оказа, че представата за свободата е да могат да си купуват дънки и банани. И да ходят на море в Гърция. Дотам се простират мечтите ни. Затова сега имаме дънки, банани и почиваме в Гърция. Но свободата я няма. А май вече не я и търсим.
Навремето Тодор Колев питаше „Как ще ги стигнем американците…“
Великият Тодор Колев успя да формулира с тази песен една много важна черта от националния манталитет – чуждопоклонничеството. Ние уж искаме да стигнем американците, обаче не сме готови да работим толкова, колкото тях. Напоследък виждам, че злорадстваме заради простотиите, които се случиха с атаката срещу Капитолия. Радваме се, че уж американците били станали като нас. Това е много показателно за българския манталитет. Ние не се опитваме да се извисим до добрите примери, а чакаме те да се провалят до нашето дередже.
Откъде черпите вдъхновение за сюжетите си?
От всекидневието. Българите заживяха в социалните мрежи и решиха, че там се съдържат отговорите на всички въпроси. И понеже не сме възпитавани в критично мислене, смятаме, че каквото пише в интернет, е безусловна истина. В момента мрежата ври от простотии – зодии, врачки, съвети за правилно хранене, което води до вечен живот. Стигнали сме дотам, че като авторитетен източник на знание се цитира гадателката на Берлускони. Нейните прозрения се споделят с ентусиазъм. Очаквам скоро да научим прогнозите на масажистката на Путин и теляка на Ердоган. И да ги посрещнем с възторг.
Не е ли хубаво, че хората имат възможност да изразяват мненията си в социалните мрежи?
Разбира се, че е хубаво. Проблемът е, когато започнат да вярват, че мненията имат по-голяма тежест от фактите.
Защо се проваляме като общество? На политици ли не случихме?
„Не случихме“ можем да кажем, ако сме диктатура или монархия. Но в условията на демокрация носим цялата отговорност за политиците, които сме избрали. Тези хора са нашата представа за държавници. За хора, които са най-достойни да управляват обществените дела. И в момента нашата представа за най-заслужилите да ни управляват изглежда така – Бойко Борисов, Делян Пеевски, Ахмед Доган, Корнелия Нинова, Красимир Каракачанов, Валери Симеонов, Волен Сидеров, Марешки… Отвратително е, но само това успяхме да излъчим.
А има ли алтернатива?
Много ми се иска да има, но не знам дали е възможно. Наскоро прочетох автобиографията на Барак Обама „Обетована земя“. Книга, от която разбираш, че политиката всъщност е кауза, идея за един по-добър, по-справедлив свят, а не просто разпределяне на някакви кинти, както сме свикнали да я възприемаме в България. Чета статиите и речите на Вацлав Хавел – един изключителен политик, посветил живота си на идеите за свобода и демокрация. И си задавам въпроса – какво ще стане, ако Хавел се яви на избори в България? Сигурен съм, че няма да прескочи четирипроцентовата бариера. Ще го смачкат. Няма да го разберат. Малко хора ще го подкрепят. Майкините си искат хора като тях – хора на далаверата, на простащината, на тарикатщината.
Има ли надежда, че можем да ги надмогнем?
Няма.
