Четири години след успешния си роман „Аз още броя дните“, който беше номиниран за „Награда Хеликон“ 2016, Георги Бърдаров се завръща с нова книга –„Absolvo Te“.
Изразът звучи като заклинание, сплело в един съдбовен възел три разнопосочни съдби. Евреин, арабин и нацистки офицер идват от проблемните години на Холокоста и арабско-израелския конфликт, за които уж сме чели достатъчно, но не от позицията на прошката. Затова не търсете в „Absolvo Te“ толкова военни сюжети, колкото емоции, в характерния за Георги Бърдаров стил. Книгата е пречупена през погледа му на специалист по етно-религиозни конфликти, и най-вече на отличен разказвач. Едва след като си поех дъх, за да изплувам на повърхността от този концентриран в драмата си текст, изпитах пречистващото му въздействие. И желание да поговорим с автора.
-Доцент Бърдаров, изразът „absolvo te“ (опрощавам твоите грехове) принадлежи на католическата църква, но никой от основните герои във вашата книга не изповядва такава вяра. Защо в оригинал на латински то е заглавие на книгата?
-Защото съм твърдо убеден, че общото между християнство, ислям, юдаизъм е в пъти повече от различното и го доказвам постоянно в лекции, публични презентации, обучения и книги. Всяка една религия по дефиниция означава мир, любов и разбирателство между хората, от тази гледна точка деленето е изкуствено с цел хората да бъдат манипулирани и насъсквани едни срещу други. Сега вече по-конкретно за израза, знам откъде идва, проучил съм го, но още като имах концепцията на романа, ми дойде идеята заглавието да бъде латински израз свързан с прошката. Тогава потърсих в нета и попаднах на Absolvo te.
-Прошката не е ли малко снемане на вината, особено когато арабин трябва да прости на евреин, или греша?
-Моето убеждение е, че в този конфликт всички са виновни и всички са жертви, от тази гледна точка прошката е преди всичко опрощение на собствените ти грешки, слабости и гадни неща, които си извършил, макар и притиснат от обстоятелствта. Нито един от героите ми не прощава просто така, защото е хубаво и християнско, а защото е принуден и това беше замисъла на романа. Да, всеки един от тях изпитва чувство за вина и затова е принуден да прости!
– Тримата главни герои показват три огромни човешки трагедии. За коя ви беше най-тежко да пишете, чисто емоционално – на арабина, евреина, или нациста?
-Всяка ме докосна по свой начин, от всяка ме болеше по свой начин. Най-трудно ми бе да пиша за арабо-израелския конфликт, тъй като ясно си дадох сметка, че няма как човек извън техния регион, колкото и документално да е подготвен, да разбере на 100% как те се чувстват и как възприемат „другия“ в конфликта. Но най-силна емоционална връзка имам с Макс Шевченко и сякаш минах с него през цялата адска машина на смъртта наречена Аушвиц!
-Разбрах, че сте посетили Аушвиц. Миналата година из социалните мрежи плъзнаха снимки на младежи, които си правят селфита в бившите концлагери, в призрачния Чернобил. Тъй като аз също ви помолих за снимка, срещнахте ли подобни „туристи“ и как ги възприемате?
-Да, бях там на 17-ти ноември 2018г., беше изцъклен, ледено студен и слънчев ден, ден който няма да забравя никога. Видях скритите неща зад баналната и общоизвестна на всички тема за концлагерите на смъртта и по специално за Аушвиц. Хората, които срещнах този ден бяха нормални хора, от различни точки на Европа, които със страх и свити сърца бяха дошли да се докоснат до злото и историята. Аз не видях някой да си прави селфи, но не се учудвам. Бих ви отговорил с една реплика на един от главните ми герои, който е нацистки офицер и веднъж казва, че съвсем скоро хората ще забравят какво точно са извършили, а ще мине време и ще почнат дори да го величаят. Такава е историята на човешкия род, той никога не си взима поука, а забравя толкова бързо, че просто не е реално. Изключително къса ни е паметта!
-Вие как се опазихте да не изразите политическа позиция в книгата?
-Като университетски преподавател, който при това преподава Етно-религиозни конфликти, винаги съм се стремял да спазвам максимална обективност, да изложа фактите и да погледна конлфикта от различни гледни точки, а хората сами да си направят изводите. Не е лесно, защото и аз съм човек и имам своите пристрастия, но може би ясното ми убеждение, че войната и конфликтите са просто бизнес, в които някой печели милиарди, а милиони други мрат с песен на уста, като си мислят, че го правят за някаква свещенна кауза или за бъдещето на децата си, също ми помага да остана максимално дистанциран!
-При толкова смърт, каква е ролята на красивите аромати, които разграничават отделните глави – „с аромат на цъфнала вишна“, „вкусът на живата вода“, „животът ухае на лавандула“?
-Още при първия ми роман „Аз още броя дните“, моята близка приятелка и сътрудничка Ралица ми обърна внимание колко рядко героите в книгите слушат конкретна музика, а по принцип в живота хората постоянно слушаме любимите си изпълнители. Тогава аз добавих песните на една много популярна група от времето на Югославия -„Сребърни криле“, и те дооформиха напълно атмосферата на мястото и времето. Тук реших, че също така липсват ароматите, които усещат главните герои и формират техния мироглед. Исках читателите да усетят с всички сетива какво чувстват героите, защото тези усещания са много важни за тяхната лчина история и драма!
-Извън нея, но пак по темата за конфликтите, бихте ли коментирали македонския казус, който напоследък изостри отношенията между Скопие и София?
-Аз съм от този край на България – село Кулата, и съм закърмен с историите за македонския край и неговите легендарни воеводи. Отделно преподавам Етно-религиозни конфликти. Имам мнение, разбира се. И то е, че България много закъсня в защита на националния си интерес по казуса Македония. Гърците от самото начало отстовяха интереса си и накрая направиха компромис, докато ние тръгнахме с много компромиси и накрая се втвърдихме, като позиция. От друга страна обаче всеки, който не разбира, че огромният интерес на България и въобще на целия регион, за да иам стабилност, е Северна Македония да бъде в ЕС, просто няма елементарна представа от световната и регионална геополитическа обстановка. Линията тук е много тънка, ние хем трябва да защитим постфактум националния си интерес, хем имаме огромна изгода от членството на Северна Македония в ЕС. Тук винаги се сещам за една любима реплика от филма „Мера според мера“, когато на възрастния вече Танас Дилбер му задават въпроса „Бре, Танасе шо е за тебе Македония?“, той обръща слепите си очи към небето и отвръща : „Мъка, мъка, Мъкедония“. Един път завинаги на Балканите трябва да приключим с тая мъка, иначе все ще ни манипулират и използват чрез нея т. нар. Велики сили!
Разговора води: Людмила Еленкова