Лира Литературно-рекламна Агенция
31 години след промяната се научихме да имаме различно мнение
Мартин Младенов се захвана с мисията да ни предложи посланието на последния чехословашки и първия чешки президент – Вацлав Хавел. В ролята си на творец зад гърба на Хавел са десетки пиеси. Като политик пък се нагърбва с мисията да направи света по-справедлив. За всичко това си говорим в това интервю. И разгръщаме „Ванекови пиеси“ – в нея са три от знаковите творби на Хавел.
Самият Мартин има предимството да познава и чешката душа, и нашата народопсихология. Затова е любопитно мнението му как се възприема философа Хавел в родината си и какво от идеите му грабва и нас.
На всичко отгоре най-новият площад на София се казва именно „Вацлав Хавел“ – толкова много причини да видим как сме се променили в тези 31 години, изминали от най-красивата революция на миналия век – Нежната в Чехия.
– Коя история е по-важно да запазим – на политика Хавел или на твореца и писателя Хавел?
– При Вацлав Хавел е много трудно да отделим твореца от политика, особено в неговото възприятие на политиката като „нещо обществено“. Въпреки това според мен Хавел е преди всичко творец и този негов образ е по-съществен. В творчеството си Хавел успява да разкрие своите идеи в тяхната пълнота, за разлика от реалния живот, в пиесите и есетата на Хавел става дума за моделни ситуации. Въпреки, че Вацлав Хавел проектира своя начин на мислене и своите идеи в политиката, в реалността не винаги и не всяка идея може да бъде развита докрай. Политикът Хавел взема решения в реалния свят и те като цяло са добри, но не винаги. Творецът Хавел сам избира какво да сътвори, защото работи в зоната на комфорта, политикът Хавел попада извън тази зона. Може би ще го запомним най-вече като един мислещ писател, с прекалено обострено усещане за „нещата обществени“, независимо дали е бил политик в ролята си на дисидент или президент.
– Умееше ли Вацлав Хавел да е мъничко драматург и в политическата си функция? С други думи, съумяваше ли да подреди актьорите под светлината на прожекторите така, че да се случи нещо хубаво за Чехословакия и по-късно Чехия?
– Определено да. В първите години след Нежната революцията тази негова подредба, която имаше силно символичен характер, дори изигра важна роля в себевъзприятието на обществото, както и във възприемането на Чехословакия (по-късно Чехия) по света. Назначаването на княз Шварценберг за канцлер на президентския офис бе ясен жест на завръщане към традициите, защото предците на княза често са били канцлери на Хабсбурките в Австрия, по-късно в Австро-Унгарската империя. Назначаването на адвокатката на семейството на Ян Палах, Дагмар Бурешова, за министър на правосъдието също бе ясен сигнал, че правото най-сетне ще възтържествува. Подобни бяха назначенията на бившия дисидент и политзатворник Ян Румъл за министър на вътрешните работи, изборът на героя от 1968-а, Александър Дубчек за председател на Парламента. Почти всички назанчения от онзи период носят този символичен характер с явна драматургия. Естествено, това на един по-късен етап имаше и своите негативни проявления, защото от възмездие на добрите започна да се превръща малко в назначение за приятелчета и от първоначалната драматургична идея остана една кичозна опаковка, но в началото това имаше несъмнено изцяло позитивен ефект.
В България Хавел не е много познат нито като начин на мислене, нито като драматург. Опитваме се да променим това в момента с издаването на книгите
– Каква е историятана Фердинанд Ванек, който дава и името на книгата „Ванекови пиеси“?
– Фердинанд Ванек се появява за първи път през 1975-а в пиесата „Аудиенция„, написана от Хавел набързо, за да бъде изиграна, или по-скоро прочетена, пред хора от близкото му обкръжение, повечето от тях също творци. Следват пиесите „Протест“ и „Вернисаж“ с Ванек в главната роля. Приятелите на Хавел разпознават във Ванек самия автор, който не потвърждва, но и не отрича, че става дума за негово aлтер его. Ванек е плах и притеснителен, не много разговорлив, но отстояващ своите позиции образ. Има способността да предоставя пространство на останалите герои да говорят и да се проявят спрямо него, това е неговият метод. Пиесите се харесват дотолкова, че героят Ванек заживява свой самостоятелен живот и се появява в следващи пиеси, писани вече не от Хавел, а от негови приятели, някои от които са споменати във Ванековите пиеси, като Ландовски, Кохоут. Дийнсбир. Във времето Ванек дотолкова е отъждествяван с Хавел, че през 1988-а приятели на Хавел публикуват на рождения му ден във вестник „Руде Право“ (главен печатен орган на Комунистическата партия) обява за рождения ден на Хавел с негова снимка, но вместо името Хавел се поява това на Фердинанд Ванек, което цензурата не забелязва. Въпросната обява е един от симпатичните пробиви на опозицията от края на социализма.
– А откъде се появява нуждата бъдещият президент да създаде именно такова свое алтер его?
– През седемдесетте години Вацлав Хавел е забранен автор и е принуден да намира своето препитание в сфери, различни от неговите представи за лично развитие, например като работник в пивовар. В същото време Хавел осъзнава разликата между себе си, избрал да живее без компромиси и в истина, и повечето творци, които се приспособяват към социалистическата реалност. Вероятно някъде там се появява заигравката с Фердинанд Ванек, който олицетворява Хавел в този странен изкривен свят. Като че реалният Хавел е за реалния свят, а Ванек е същата личност, хвърлена в онзи, изкривения посттоталитарен свят на късния комунизъм. Но това са мои разсъждения. Фердинанд Ванек е просто драматургичен герой с подозрително много характеристики, напомнящи за автора си.
За последен път в края на октомври тази година „Вернисаж“ бе представена на маса на новия площад „Вацлав Хавел“ в София. Реакциите навсякъде бяха положителни
– Представяте по един необичаен начин творчеството на Хавел освен с преводите и с т. нар. театър на маса. Как се роди идеята и какви реакции срещате?
– В България тази идея е лансирана най-вече от издателтво Black-Flamingo Publishing. Пиесите на Хавел успяваме да постявяме заедно със Софийския Дискусионен Форум. В случая с Ванековите пиеси тази форма е много подходяща, защото пиесите реално се разиграват около маса, така че дори играни в стандартни условия, те донякъде са театър на маса. Във времето по този начин бяха представени пиесите „Протест„, „Аудиенция“ и „Вернисаж“ в София, Велико Търново, Бургас, Куртово Конаре. За последен път в края на октомври тази година „Вернисаж“ бе представена на маса на новия площад „Вацлав Хавел“ в София. Реакциите навсякъде бяха положителни. Оказва се, че публиката приема добре тази форма на представяне на пиеси.
– А познат ли е философът Хавел у нас? Чехите винаги казват, че е по-приет по света, отколкото в самата му родина, това пък поражда и въпроса защо е така…
– В България Хавел не е много познат нито като начин на мислене, нито като драматург. Малко са хората, които се интересуват и го познават, но масово – не. Опитваме се да променим това в момента с издаването на книгите „Властта на безвластните“, неговите „Ванекови пиеси“, работим върху следващи книги. Да се надяваме, че есетата ще се четат, а пиесите ще се играят.
Хавел, както и много други личности от подобен формат, имат свойството да бъдат виждани като символи, не като хора от плът и кръв. Естествено е личност като Хавел да бъде видяна по един начин, например от американския Конгрес или българският писател, и по различен от чешките граждани. В Чехия са видими и не толкова успешните му решения, свързани с вътрешната политикa, логично е това да създава по-сложен, следователно и частично притивоположен образ.
– Моралното послание на президента Хавел сякаш изглежда недостижимо за днешните политици. Това означава ли, че лъжата и омразата пак победиха?
– В последно време свикнахме да морализираме, което само по себе си едва ли е много морално. Лично аз се стремя да не го правя. Моралните послания не бяха постижими и по времето, когато Хавел беше дисидент или по-късно президент, дори от самия Хавел. Естествено, че тогава, на фона на извратеното комунистическо време, всичко ново беше по-човешко, по-красиво и по-морално. Комунизмът е пълен мрак, в който човек се радваше на всяка светлинка. Комунизмът е изцяло изтъкан от омраза и лъжи – от писанията на Маркс до ден днешен, където го има. Сега живеем свободно, всеки има своя политически поглед върху нещата и идеите се конкурират. Нормално и правилно е да нямаме една позиция. Самата идея за това, че истината побеждава, е много стара и е мото на Чехословакия след нейното създаване, по-късно и на Чешката република, изписано върху знамето на президента, първоначално става дума за Божията истина, поне по думите на Ян Хус, след това просто истината побеждава, както казва първият президент на Чехословакия Масарик, което се превръща в мото на новата държава, Хавел парафразира това мото в „истината и любовта„. Но във всичките тези случаи става дума за процес, стремеж, отправна точка, начин на мислене; ще победят, да, но във вечността, по никакъв начин тази мисъл не означава, че на някоя конкретна дата, в някой прекрасен ден ще седнем и да речем, парламентът ще гласува закон с названието „Истината и любовта победиха“ и от този миг всички ще заживеем в истина и любов. По този начин виждаха света само комунистите, те вярваха в края на историята, за свободните хора този начин на мислене е невъзможен. Тридесет и една години след Нежната революция вървим към недостижимата цел – истината и любовта да победят, и ако нещо се е променило, може би е това, че повече осъзнаваме, че тази цел наистина е вечен хоризонт и е недостижима за нас. И че винаги, когато се зарадваме, че сме опровергали една лъжа, се появява нова и че колкото и любов да влагаме в живота, винаги ще се намери някой, който да влее и съответното количество омраза.
Хавел парафразира това мото в „истината и любовта„. Но във всичките тези случаи става дума за процес, стремеж, отправна точка, начин на мислене
– Ако си избираме послание от Вацлав Хавел, което да е актуално и днес, кое би било то?
– Може би централната идея, дала и заглавие на есето „Властта на безвластните“, идеята за това, че властта е разконцентрирана в обществото и всеки един от нас има своята власт.
Самият Хавел много добре е изразил тази своя мисъл в благодарствената си реч за Наградата „Еразъм“ през 1986-а:
„Всички имаме възможността отново и отново да повтаряме, че искаме това, което искаме; всички можем въпреки всички твърди политически реалии и въпреки всички ограничения, произтичащи от човешкия характер и духовното, моралното и социалното състояние на съвременната цивилизация, гласно да артикулираме своите идеали и активно да ги прокарваме; всички можем за тези идеали и много от своето лично щастие да жертваме, ако поне малко вярваме с чешкия философ Ян Паточка, че има неща, за които си залужава човек да страда. Всички можем да приемем този странен, логичен и същевременно тайнствен императив, който казва, че човек би трябвало да се държи така, както смята, че би трябвало да се държат всички. Накратко, всеки от нас има възможност да разбере, че и той, дори да е и най-незначителен и най-безвластен – може да промени света. Тайнствеността на този императив е в невероятната представа, че който и да било от нас би могъл, така да се каже, да помръдне земното кълбо. Неговата логика е в това, че ако не взема решение аз, ти, той, ние, всички ние за този път, тогава наистина не може да се помръдне и светът, в който живеем, които общо съизграждаме и за който сме отговорни. Всеки трябва да започне сам от себе си: ако чакаме един другиго, никой никого няма да дочака. Не е вярно, че не става: власт над самия себе си, колкото и да е проблематизирана от характера, произхода, степента на образованост и самоосъзнаването, е онова, единственото, което има и онзи, най-безвластният от нас, и същевременно е единственото, което е невъзможно да бъде отнето никому. Който я използва, може би няма да постигне нищо. Със сигурност обаче нищо няма да постигне този, който не опита поне това.“
