Лира Литературно-рекламна Агенция
Авторът насочва вниманието ни към личността на Паисий Хилендарски
Новият роман на Неда Антонова – „Безмълвие“, излезе в края на пандемията от COVID -19 и в момент, когато учители и ученици се опитваха да се приспособят към необичания край на учебната 2020-а. На този фон книгата звучи твърде актуално, и макар да не е търсила подобна аналогия, по думите на писателката, паралелът на днешния ступор на всекидневието с онзи тъмен период от нашата история възниква съвсем естествено. Какво още разказа Неда Антонова, вижте в това интервю специално за Лира.бг.
– Госпожо Антонова, „Безмълвие“ е с подзаглавие „Греховната младост на Паисий Хилендарски“. Защо решихте да пишете за него, за да продължите поредицата си исторически романи?
– Това е видимият резултат. А всъщност началният импулс бе предизвикан от ежедневно натрапващата се прилика между случващото се в България през последните трийсетина години и убийственото за духа безвремие, тъмнина, безпросветност и гърчеене, в които е тънел българският народ през осемнайсети век – макар и век на Европейското просвещение. И още – подсъзнателната ми надежда, че и днес ще се намери един „висок, рус, синеок млад мъж с непокорен характер” (както преданията описват Паисий) и той ще промени живота ни така, че да нямаме поради что да се срамим, че сме българи.
– А защо част от живота на Паисий в книгата минава през избора на греха?
– Грехът е въображаем и е резултат от онова възпитание, на което малкият Петър – мирското име на Паисий – е бил обект. Двамата му вуйчовци са били монаси в Рилската света обител, а момчето отрано остава сирак. И понеже е готвено за манастирско служене, отрано е трябвало да свикне с мисълта, че жената е извор на духовна опасност за монаха, че тя съществува, за да осквернява душата на отдадения в служба на Бога и че отношението към нея трябва да бъде като към Дявола: страх и омерзение. Монашеските внушения рано са изкривили младата душа. И първата част от съзнателния живот на Петър преминава под знака на това поражение. И чак към края става известно, че грях не е имало и че извършеното от младежа престъпление съществува само в неговото манипулирано от догмата съзнание и че той е приел видението за действителност. Така едно погрешно възпитание е станало причина бъдещият търговец с кантора във Виена Петър Банов да стане хилендарския монах Паисий. Но този избор има и своята положителна страна. В онези тъмни и застрашаващи живота времена единствено високите манастирски стени и тишината на монашеския живот са можели да осигурят покой на ума, така нужен за историческите дирения и творческа работа на историка-писател.
– Като вид духовна практика ли да разчетем безмълвието на Паисий, или като политически акт, нещо характерно за оформянето на националното самосъзнание по онова време?
– Вероятно и така би могло да се тълкува безмълвието, на което младият Паисий е подложен в манастира, но всъщност става дума за стародавно обучение по безкръвна защита, наследено от прабългарското бойно изкуство. Четиридесетдневното мълчание е част от „очищението” на душата, целящо да освободи съзнанието от предишни житейски утайки и налепи, от спомените, които правят мисълта тромава, а рефлексът за отбрана и нападение – недостатъчно точен. Паисий е бил готвен за таксидар – пратеник на манастира, който да обикаля българските земи, да събира помощи за Хилендар и да довежда поклонници, по възможност щедри и заможни. В смутните години на осемнайсети век по пътищата на империята са бродели неполучили заплатата си войници, избягали от полковете си – след загубените войни за превземане на Дунавската монархия. Животът на странстващите монаси непрекъснато е бивал излаган на смъртна опасност. Макар че са носели в пояса си нож и даже пищов, поради забраната за проливат кръв те са ги използвали само в краен случай – да защитят живота си. Иначе тяхното бойно средство се оказва тоягата, която в опитните ръце на добре обучен монах се превръща в ефикасно оръжие, осигуряващо неговата безкръвна защита. Но подготовката за това бойно изкуство се оказва дълга, изтощителна дейност, до голяма стенен ориентирана към психическата прозорливост: да отгатнеш намерението на заплашващия живота ти противник п р е д и още той да го е осъзнал и да нанесеш неутрализиращ това намерение удар. За целта е нужно целият ти да бъдеш мисъл, нерв и интуиция.
Свети Паисий Хилендарски е направил нещо чутовно: върнал е на един древен, упоен от робство народ неговата национална памет и предишната му история
– Може ли да сравним образите на Паисий и Левски?
– Сравнението се налага от самосебе си. Дори човек понякога си мисли, че двамата са проявление на една и съща личност, макар и в различни векове. Единият е продължение на другия, но в различни обстоятелства и с различни средства. И ако Паисий е основополагащия камък на Възраждането, Левски е неговата най-висша проява. И нещо лично: и двамата – руси , синеоки пламенни, отдадени до смърт на своята идея – са омагьосвали не само мъже, но и жени… Омагьосвали са ги с думи, с песен и с висотата на своя почти божествен порив… И те са били готови да ги последват. Боже, какви жени е имало някога!!!
– В края на книгата благодарите за научноизследователския принос на всеки, работил върху делото на Паисий, а дали да наредим „Безмълвие“ до романи от близкото минало като „Хилендарският монах“ на Димитър Талев и „Греховната любов на Зографа Захарий“ от Павел Спасов?
– Никой автор не би могъл смислено да отговори на този въпрос. Всяка книга – като всичко съществуващо – се ражда със своя съдба. Отначало читателите, а после времето определят нейното място в непресекващия поток на българската духовност. За пишещия човек е важно да вложи в замисъла, а и после в текста висока идея, опазен от партизански пристрастия порив, пълна отдаденост на силите… и там някъде може би ще припламне плахата надежда, че… ако не днес, то в някое друго време този плод на ума и сърцето му, при цялото си човешко несъвършенство, ще се окаже полезен за някого…
– На 19 юни отбелязваме 58 години от канонизацията на нашия първи възрожденец. Къде вие поставяте Свети Преподобен Паисий сред българските светци?
– Историята го е поставила на мястото му, ние само регистрираме истината. Той стои наравно с княз Борис-Покръстител, дал на българите православната вяра и с двамата свети братя Кирил и Методий, дарили ни с четмо и писмо. Защото Свети Паисий Хилендарски е направил нещо чутовно: върнал е на един древен, упоен от робство народ неговата национална памет и предишната му история. Велик подвиг. И вечен.
