Иван ГОЛЕВ
Един от героите на Богомил Райнов някъде заявяваше с известна гордост: „Аз пия чай само когато съм болен”. При цялата доказана целогодишна полезност на тази източна напитка думите му ми звучат леко – как да кажа – пейзански.
Срещал съм хора, които посягат към книгата най-вече когато се разболеят и тя им запълва принудителното бездействие. Не ми се ще да търся епитет за техни милости.
Затова пък за всички останали, с които сме една кръвна група и без книга в ръце сме като болни, споделям тук пет (шест) заглавия, които са от любимите ми. Сигурен съм, че не един и двама ще припознаят в тях през тези седмици на домашно уединение и своето предпочитано четиво. Ето ги:
Антоан дьо Сент-Екзюпери – „Малкият принц”
Това според мен е най-великата книга, писана някога. Да събереш в толкова малко текст такава мъдрост, поетичност и простота е направо гениално. За нея няма най-подходяща възраст или удобен момент за четене – тя винаги е на ръка разстояние, за да те разтърси и те пречисти за пореден път.
Грегъри Дейвид Робъртс – „Шантарам”
Открих я късно, преди година-две, но разбрах, че съм вървял дълго към нея, и тя към мен. Това е една колкото простодушна, толкова и възхитителна изповед как да се живее, когато животът те е отхвърлил. Изпълнена е с искрена любов към хората и сякаш ти стисва сърцето в шепа, държейки го до края.
Да добавя: тя ми напомни колко велика страна е Индия, макар понякога, глупаво-надменно, да я споменаваме в комбинация с „тъмна”.
Михаил Зошченко – „Качествена продукция” и „Слаба опаковка”
Разказите му са привидно наивни и тук-там може би малко назидателни, но това е мимикрия, наложена от сложното време, в което ги е писал. Ала приемеш ли ги, отново и отново ще се попикаваш от смях. Така че, за всеки случай, е добре да се подсигуриш с памперс.
Робърт М. Пърсиг – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”
Прочетох я в началото на 80-години на миналия век, а думата беше „зен”. Май я четох и по-късно, нямам спомен. Но това, което и до днес помня, беше невероятното за мен откритие на Пърсиг, че нещата на този свят не са само дуалистични: рационално-художествено, наука-изкуство, практицизъм-чиста мисловност, обект-субект, свързани в динамично равновесие. А че съществува една трета величина и тя е истинската спойка в този двубой – Качеството. Мисълта, че качеството съществува обективно в природата ме порази. И ме държи в това състояние и до днес.
Хенри Милър – „Сексус”
Първото, което прочетох от големия автор, беше това негово откровение. Останах изумен, че може да се пише толкова освободено и да не звучи вулгарно. Разказът тече така естествено и непринудено, че те кара да съпреживяваш безброй банални неща, сякаш се случват за пръв път. Спокойствие, ведрост, любопитство към света, обожание на изкуството, несдържан езиков плам – много още би се казало за тоя култов за 20 век текст, но най-добре е да се прочете. Непредубедено и без тесногръдие.
За добро или лошо, този роман ме възпали да напиша своя „Дани”.
Снимка Яне Голев