Лира Литературно-рекламна Агенция
Още с първата си книга „Малък наръчник по хюга“ Майк Викинг стана феномен. Въпреки своя национален скептицизъм, българската публика, подобно на хиляди читатели по света, се довери на датчанина, който е изпълнителен директор на Института за изследване на щастието в Копенхаген, и продължи да поглъща следващите му заглавия – „Малък наръчник по люка“ и „Изкуството да създаваме спомени“. Тъй като темата за спомените и паметта е винаги актуална по нашите географски ширини, изпратихме няколко въпроса на автора, за да разберем каква е неговата рецепта за щастлив живот.
-Господин Викинг, кога основахте Института за изследване на щастието?
-Основах Института през 2013. По това време бяхме само аз, добрата ми идея и лошия ми лаптоп. Сега сме 10 души и се разширяваме с Музей на щастието.
-Има ли зависимост между икономическото благоденстствие на една страна и нивото на щастие?
-Средностатистически – да, по-богатите са по-щастливи, но други фактори също имат значение и някои държави умеят да обръщат богатството си в благоденствие. Така че, по-бедни държави биха могли да са по-щастливи от по-богатите. Например Коста Рика е много добра в това.
– По този показател – щастието, България се нарежда на 97-о място от 156 страни, а и сме най-бедната страна в Европейския съюз. Ако използваме вашето заглавие – „Изкуството да създаваме спомени“, мислите ли, че споменът за нашето славно минало би ни помогнал днес?
-Хм, мисля че е по-важно да създаваме нови щастливи спомени и да използваме инструменти, с които да се придържаме към тях. За мен моментът, който ми отвори очите, докато правех проучвания за тази книга, беше да разбера, че всъщност ние можем да повлияем върху това, което искаме да помним за в бъдеще. Първата стъпка е да станем архитекти на спомените си и аз описвам различни инструменти и стратегии, които да използваме – ще ви дам най-елементарната: Вниманието. Наскоро говорих с полякиня, която беше чела книгата, и сподели, че ѝ напомнила за времето, когато тя на осем години вечеря с майка си и сестра си. Тогава те се смеели, забавлявали си и били щастливи, а майка ѝ казвала: „Надявам се да запомниш този момент“. И ето, 30 години по-късно, заради думите на майката, дъщерята си го спомня.
Макар методът да е простичък, не бива да прекалявяте с него. Ако всеки път на масата повтаряте – „Надявам се да запомним този момент“, близките ще ви накарат да млъкнете. Но използван отвреме навреме, той може да бъде много силен. В книгата минавам и през по-изисканите начини – като силата на първия път и това да използваме емоционални маркери, за да подчертаем мислено щастливите моменти и да ги разграничим от ежедневието, което ни заобикаля.
-Все пак, споменът не е ли нещо, което връща човек назад, понякога натъжава, защо ни е да владеем подобно изкуство?
-Ние използваме една и съща част на мозъка, когато мислим за миналото и за бъдещето. Можем 
да използваме миналото, за да планираме щастливо бъдеще. Последната глава в книгата е за това как да планираме хубава и запомняща се година. Мисля, че бихме искали собствените ни деца да могат да се връщат в спомените си към едно щастливо детство. Виждаме как хората, които се придържат към щастливите си спомени и формират позитивна нагласа към своето минало, по принцип са по-щастливи. Но представете, че просто загубите всичките си спомени, колко щастливи бихте били?
-Вие имате ли конкретен спомен, който често предизвиквате в ума си и той ви спасява в тежки ситуации?
-Всъщност имам няколко. И съм направил така, че лесно да мога да се връщам към тях, когато ми потрябват. Приложил съм палата на спомените, за който говоря в книгата – при него поставяш това, което трябва да запомниш на познат път или в различни стаи от дома на детството ти. Това е древна техника, използвана също в шампионати по памет.
-На базата на вашите проучвания, кои спомени са най-устойчиви във времето?
-Книгата включва различни инструменти и стратегии, които да използваме, за да повлияем на това, което ние и близките ни помним занапред. Една от стратегиите е да използваме силата на първите пъти. По-склонни сме да помним преживявания, които се случват за първи път. Това е една от причините, поради които ни се струва, че животът се забързва все повече като порастваме. Имаме повече първи впечатления през юношеските си години, отколкото на четиресет години. Опитайте – поканете приятелите си на вечеря вкъщи и помолете всеки 
да донесе ястие или подправка, която не са изпробвали досега.
-Доколко познавате нашата страна, може ли да направите сравнение между българите и друг народ, на който приличаме, според вас?
-Бил съм в България и там срещнах прекрасни хора. Отново забелязвам колко си приличаме, щом стане дума за щастие и щастливи моменти. Може да сме датчани или българи, но за себе си сме единствените и най-важни хора на света.
Въпросите зададе: Людмила Еленкова
Превод от английски: Кристина Цонева
