Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Моят стратегически партньор (казано на езика на Путин) К. Я. по разни семинари и университети съобщавал бил на аудиторията като някаква голяма тайна, че имам двойно гражданство, ерго нямам ясно патриотично самосъзнание и съм потенциален платен агент, което било страшно предупреждение към децата да не си играят с мен. А аз ако бях агент, едва ли щях да търкалям двайсетгодишна кола за хиляда лева, но пък това може да е прикритие, нали. Затова ако някой се съмнява все още в моята чистоплътност, го препращам към северозападното си алиби, учители и приятели от Бяла Слатина ме знаят от малък що за стока съм и могат да ви убедят в моята не само българска, но и пустиняшка принадлежност. В родата ни по майчина линия имам три братовчедки и две лели. Всички те, ведно с родителката ми, се отказаха от руските си паспорти, аз единствен си го запазих. И ми служи само за да минавам с него в Турция. За три години събрах над шейсет входни и изходни печати. А защо не съм си извадил български задграничен паспорт не знам. Не е по агентурни съображения, честна дума.
Пътуването е стихията ми. Родил съм се, за да пътувам. На двайсет и първото ми завръщане от Истанбул поставихме рекорд по чакане на границата. Древният ген на номадите ги кара да пресичат с милиони границите на цяла Европа първо в посока юг, а след няколко седмици обратно, на север. Затова не си купуват самолетен билет, който би бил по-евтин от бензина. Нещо у тях ги кара да пътуват. Задръстванията са по всички възможни капепета. Цели тринайсет часа висяхме в автобуса с туристите, черпих ги с уиски, баклава, кафета. И имах време да мисля – за граници и държави. Когато ти се случи нещо подобно, когато си никой и си никъде, не можеш да изпиташ друго освен смирение. Нищо друго не би ти помогнало. И аз българинът с руски паспорт на турската граница почвам да се чудя как все още продължава старата игра, как пропагандата си върви с пълна сила и как всички ние от всички народи и държави по границите сме най-напред хора. Има такива дати в календара ни, които се ползват по предназначение до ден днешен. Вместо да бъдат осмислени и осъзнати, разяснени и приети, те все още се подмятат наляво и надясно, подритват ги, гаврят се с тях.
Прочетете романа „Девети“ на Анчо Калоянов, преподавателя ми от Велико Търново, добър български писател, изследовател, фолклорист. Роман, в който няма заигравки с комунистическата носталгия. За който много критици са писали и не ми е работа да ги допълвам, те са по-умни глави. Бих препоръчал и „Сестри Палавееви“ на Алек Попов, но той е за хора с по-хумористично настроение, а когато гледаме към тия дати, ние все още не можем да стигнем до хумора. Тези книги са по повод датата девети септември 1944. Художествената литература има свойството да гледа на историята без комплекси и пристрастия. Има факти, които никой не може да отрече, колкото и да се опитва да го направи. Ние българите както винаги сме между чука и наковалнята, между западното и източното нагаждачество, между паметника на армията, която ни докарва червения терор и паметника на онези, които са изсипвали бомби над столицата. Изобщо, ние сме между паметниците и сме на път сами да се превърнем в паметници. Липсва ни живот, превръщаме се в камъни. Там – на края да града.
Какво е видяла България от ВСВ в сравнение с Полша – почти нищо. Но и у нас, както и в Полша русофобията достига кресчендо около ключовите дати. Червената армия побеждава хитлеризма. И това е добре. Червената армия докарва лумпените на власт и помага да бъде унищожена интелигенцията ни – и това е зле. Булгаков, Солженицин, Платонов, Шаламов, четете тези автори, разберете какво точно е имало на тази земя, колко нечовешки може да бъде човекът, какви падения и бездни се крият у него и може и да ви просветне малко, може и да схванете колко коварен е безбожният вирус на болшевишката идеология. От това автоимунно заболяване страдаме днес. То ни превръща в камъни и паметници.
И само за границата да довърша – километричните опашки ги предизвикваха българските граничари, не турските. И не поради съвестно изпълнение на служебните задължения, в никакъв случай.
