Лира Литературно-рекламна Агенция
Величието на Казандзакис личи и в писането на детска литература
Вече трети път препрочитам романа на Казнадзакас “Александър Велики” и не преставам да се чудя какво прави разказа толкова интересен? Може би главният герой? Та нали от времето на Калистен (или Псевдо-Калистен, в случая е без значение) през средновековните романи за Александър и оттам – до наши дни – Александър Велики си остава най-несъмнената историческа фигура. Той е героят, на когото всички момчета (во главе с Юлий Цезар и Наполеон Бонапарт) искат да подражават. А и когато започва войната с Персия е почти момче, на годините на читателите, за които е предназначена книгата. Четеш и мечтаеш, докато частица от дързостта на пълководеца неусетно се въплъти в теб.
И няма как да не се въплъти, защото Казандзакис е велик. Всеки, който е отраснал с Алексис Зорбас го знае. Знаят го и тези, които остаряват с Алексис Зорбас. Заради гениалната простота и дивото елинско усещане за свобода. Защото от него се ражда цивилизацията. “Нашата цивилизация”, би казал Казандзакис и аз неволно бих повторил същото местоимение. Сякаш има нещо тайнствено и чудно, с което роденият в Крит разказвач опитомява. Крилете на Икар? Или силата на стоманата, с която е победен минотавърът в “Дворците на Кносос” (другата му гениална детска книжка). А може би това е творческото сънуване? Митологията, която покорява? Защото народите жадуват за истории. За музическите истории на Клио. А така също – на Мелпомена и Ерато, на Урания и Полихимния…
Та нали не Александър завладява градовете, а музите, които самият той следва. Неслучайно (кой ще го отрече) първите библиотеки и първите музеи са построени именно от него. От там започва опитовяването на света. Или? Кой знае? Може би всичко започва от дълга да спориш с Демостен?! Защото с «Александър Велики» (така настоява Казандзакис и това е червената нишка в романа): елинското първо опитомява самото себе си. Множеството разкъсани, воюващи един срещу друг полиси се консолидират в името на една голяма идея. Зад всичко стои философът Аристотел и класическата калогатия. И дори читателят да не е съвсем съгласен с Казандзакис, че гръцкият етнос и гръцката нация са създадени именно от Александър Велики, склонни сме да простим тази мистификация. Най-малкото защото митологията не просто допуска, тя изисква мистификации.
А Александър – и децата го знаят чудесно – е първият голям мит в Новата история. Та кой друг може да роди от собствената си
плът цяла епоха – тази на елинизма и всичко да бъде по-исторично от книгите на Херодот и по-поетично от песните на Омир? Да си Ахил в плът и кръв и да знаеш, че тази земя е прекалено малка за теб. Въпреки че след голямото следва още по-голямо, а след още по-голямото – неизброимото. Отвъд Персиите – Индиите. А зад тях – безкрайната китайска земя. За да се сбъдне казаното: “око не се напълва с гледане и ухо – със слушане”. Като точно тук – където античният хюбрис и библейската гордост се срещат, Казандзакис – без да престава да бъде велик художник, се превръща в истински педагог.
Едва ли в световната литература има по-добри примери, показващи как умът преминава в безумие и как свободолюбивите мъже стават тирани. Изстъплението на героя преминава отвъд пределите на човешкото и всичко величаво се превръща в собствената си противоположност. Вероятно именно по тази причина първото издание на книгата е през 1979, двайсет и две години след смъртта на автора ù. Не успях да разбера кога точно е писан романът за Александър, но съм готов да се обзаложа, че Казандзакис освен за децата е писал за революционерите, за онези чисти души, каквито някога са били Че Гевера и Фидел Кастро. Някой би казал, че тогава, когато е мислена книгата, те са били почти деца. Разбира се, че няма да споря с този факт. Само ще припомня, че някога са били деца и хора като Хитлер и Сталин, като Пиночет и Пол Пот. И кой знае? Може би ако бяха чели детските книжки на Казандзакис, светът нямаше да е толкова жесток. Може би щяхме да сме по-малко велики, но по-добри и по-свободни хора. В търсене на отговора ще трябва да разлистим и “Капитан Михалис”, и “Рапорт пред Греко”. Защото Никос Казандзакис е един от авторите, с които (вече няма за кога да порасна), но мога да остарея.
