Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Слънцето най-накрая взе, че се изпльоска и на нашата улица, образно казано. Но символиката и метафорите са празна работа, така че в съвсем прав текст казвам, че най-накрая и в Родината ми се стопли, че даже и пясъкът се напече, та направихме сефтето в морето, но вместо да се порадваме на спокойствие, все пак май месец е, не се мина без досадници, придошли от Големото Село, та викам като ми пречат те на мен, да взема поне да ги понаблюдавам малко, да ги профилирам, да разбера що за птици са, какви книги четат, какви са им целите в живота и къде е таванът на разбиранията им за красиво и добро. Първоначално идеята беше да се опитаме да ги изгоним, като си пуснем под нашия чадър да ни пее Азис, обаче това би било наказание и за самия мен, та им показах, че са нежелани с две-три рап парчета. Плаж голям, пространство много, а те на метър и половина от мене се натресоха и почнаха с тъпотиите.
От цялата компания, състояща се от четирима мъжки и два женски хомо сапиенса, първоначално пристигнаха само трима, един мъж и двете дами още липсваха, нещо са се замотали край автомобила си може би. И такова нещо не бях виждал. Мъже, между 30 и 40 годишни, банските им смешни, един от тях с едри хоризонтални райета, събличат се, разпъват бивака и почват усилено да се мажат със слънцезащитен крем. От презрение и омерзение извърнах очи да не ги гледам. Тогава надойдоха и останалите, може би бяха колеги от някоя фирма. Половин час говориха за два кърлежа, обсъдиха всички възможни техни характеристики, после още толкова време изясняваха на висок тон температурата на водата, носеха си и термометър. Тази тяхна софийска екзалтираност от първия им досег с морето е много идиотска. Винаги идват едни приповдигнати, възторжени. Голяма работа, море като море. Ние тук си живеем.
„Чавдаре, дояж си кренвиршката!“ − долетя от другата страна. Майката на Чавдар викаше все по-настоятелно. Представям си какво ще бъде тук в края на юли.
Компанията, която наруши личното ми пространство, продължаваше да безчинства. Обадиха се в Брюксел по телефона, за да се похвалят, че са на Аркутино. След това женските извадиха на показ силикона си и странните разноцветни татуировки и всичко това изглеждаше крайно неестетично. Тъпо е да се гордееш с такъв деформиращ естеството материал. Това беше на мода преди петнайсет години. Среден размер хора, не блестят с нищо, не изненадват, мразят чалга, навярно слушат Пинк Мартини или Сезария Евора, но само от куртоазия, нямаха книги, но мога да се обзаложа, че си припадат по Бакман и Мураками. Еколози са, та дрънкат. Мъжете мухльовци, жените без вкус, но софийският начин на живот с някаква по-сносна заплатка ги е оеснафил. Деца нямат, гонят кариери, биологията за тях е шарлатанска наука. Говорят само празни приказки, но не от ония ненатрапливите празни приказки, а досадни тъпни. Кога този свят стана толкова схематичен? Скука.
И не, не съм мизантроп, само ми е кофти, че Хорхе Букай и Паулу Коелю имат толкова много читатели, някак унизителен е за Човека този факт. Изчезнаха амплитудите, книгите и филмите станаха равни, няма избухвания, крайности, дълбоки и силни чувства. Няма живец. Нещата тръгнаха надолу след 90-те някъде, дори смелите режисьори като Тарантино се продадоха, Кустурица се радикализира, което сигурно е за добро. Но парите разкатаха фамилията на всичко и всички. Човек не знае дали да бъде почитател на любимия си отбор или на някой добър играч като Златан Ибрахимович, който сменя отборите всеки сезон. Няма ги каузите – никъде при това. Няма ги в спорта, няма ги в литературата. И на плажа вече не е весело с тоя остарял силикон и с тия невзрачни татуси.
„Чавдаре, дояде ли си? Ела, мама, да ни направиш една снимка с леля ти!“ − майката на Чавдар прекъсва и бездруго разпокъсаните ми мисли. Нея няма нужда да ви я описвам, сигурен съм, че си я представяте съвсем точно.
