Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Ако ме попитат в кое време искам да живея, със сигурност ще избера различно от настоящето. И е много вероятно това да е някоя епоха от миналото, когато светът още е бил пълен с изненади.
Първият вълк, превърнал се в човешки приятел, чието поколение е израснало между хората и е възприело човека за водач на глутницата си, е живял преди около седемнайсет-двайсет хиляди години някъде в Източна Азия или Африка, може би процесът е протичал на различни места и в различни периоди. И когато гледам филм или чета книга за онези времена, се опитвам да пресъздам у себе си чувството, което е изпитал първият човек в племето, сприятелил се с вълк. Да усещаш, че вече имаш добър помощник в лова и верен другар, който ще те защити до смърт навсякъде – велико! Ето това е откривателство.
Преди около шест хиляди години хората хванали първите диви коне, укротили ги, оседлали ги и ги приучили да живеят край тях. Скоростта им на придвижване в оня суров свят без електричество и компютри се увеличила десетократно. Ако живеех там в онова време и никога не съм виждал ездач и при мен дойде странник, яхнал кон и препускащ, ако ми обясни как го е постигнал и ме научи как да отглеждам коне, ще изпитам възторг, несравним със задоволството да си купя последния модел айфон. Възторгът ми нямаше да има граници. Ще се промени цялото ми битие, ще се отворят нови хоризонти пред мен. Не говоря само за усещането на първооткривателите, а и на онези, обикновени хора, които за първи път са срещнали опитомено животно. Било е свързано с желание и умение, не с материален статут, както в началото на 20. век при навлизането на автомобила. Има голяма разлика. Да, първооткривателите по-късно почват да патентоват постиженията си и да забогатяват от тях, но едно е да видиш чудото и то да е постижимо за теб с повече усилие, съвсем друго − да бачкаш, да заработиш пари и да си купиш кола. За онова по-диво усещане говоря.
И за да разберете възторга им от опитомяването на коня, сетете се за изображенията, изсечени върху камък преди хилядолетия – човек, яхнал кон, а отдолу е и неговото куче. По-късно и свети Георги е рисуван като ездач. И това е била чистата емоция от чудото на разбирателството между човека и животното.
Ако тия древни картини все още донякъде мога да си ги представя, колкото и да се опитвам да разбера чувството на първите човеци, запалили огън, нямам шансове да се доближа до истината. Тези, които са умеели да палят огън, сигурно са били възприемани от останалите като богоизбрани пророци.
Джеймс Кук, Магелан, Миклухо Маклай също са изпитали радостта от откривателството. А днес разполагаме безплатно с Гугъл Земя и самолети. И със скъпи домашни любимци от порода чихуахуа, при вида на които всеки вълк потъва в земята от срам. Някак си стигнахме до предела на аналоговия свят, Стефка Костадинова постави рекорда в скока преди доста години, повече рекорди са невъзможни в много направления. Светът ни бе разхерметизиран, десакрализиран, сдъвкан и изплют. Не ни оставят голям избор. Ако искаме, можем съвсем спокойно да бъдем редови бройлери. Да се угояваме. Да пазаруваме в мола. Има вече подвидове на хомо сапиенс и един от тях са моловите хора.
Предоставят ни на нас бройлерите само привидни избори в дигиталния свят. Но той е така ограничен. Полупроводниците поради заложената си вътрешна двоичност няма да достигнат свойствата на мозъчните синапси и неврони. Човекът е порочен. Както от ядрения синтез сътвориха бомби, така от цифровите технологии създадоха предмети, водещи до тъпота и зависимост. Предмети, които ни програмират, защото самите те са програмирани. Няма го възторга на пионера, на откривателя. Бе премахнат от полезрението ни. Остана само привилегия за малцина като Илон Мъск, Марк Шатълуърт, Ричард Брансън.
Запази се този възторг и в добрата литература, в откриването на нови въображаеми светове. А ако писателите не преследват възторга, значи са обикновени бизнесмени и писането им повече вреди, отколкото помага. Писането е длъжно да радва човека и да развива въображението. Като писането на А. А. Милн и Луис Карол. Като писането на Валери Петров и Георги Данаилов.
