Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
И това е сводка, само се шегувам със заглавието на колегата. Езиковите каламбури са най-тъпите смешки на света, мразя ги направо. Ползват ги халтураджиите по телевизиите. Разчитат на омонимията и паронимията, за да предизвикат смях и ръкопляскания под команда, евтино и повърхностно. Но нека си остане така заглавието, звучи трезвенически.
Днес ще представям шестата си книга. И си мисля от известно време – защо човек се изразява така? Това ми е ентата книга, това ми е петнайсетата книга, все едно броим овци в стадо. Ама овците дават вълна и мляко, а ентата ти книга ще си остане като предишните ти световно незабелязана, въпреки че тайничко си мислиш, че нивото ѝ е световно. Да не кажем междугалактическо.
Ако си мислиш, че си създал непреходен шедьовър, грешиш, брат ми. Така си казвам сам на себе си, щото една мъничка частичка от мен някъде ме човърка като песъчинка в мида и се опитвам да я обвия в седеф. Всичко ще бъде такова, каквото ще бъде. Книгата ти може след двайсет години да бъде много обичана. А може и да се въргаля из вехтошарниците за претопяване. Вторични суровини. Първичните суровини са вълната и сиренето. Твоите мисли при всички случаи са вторични. Вече нямаме нужда от тях. Задръстихме се и от думи.
Но все пак съм в сценична треска, докато пиша сега, пръстите ми издават по-силния ми тремор, всяка моя клетка трепти повече от обикновено. Защо? Ще застана отпред пред публиката. Ще я забавлявам, ще я натъжавам, ще ѝ досаждам. Обичам сцената. Трябваше да стана актьор. За разреждане на напрежението онзи чудесен образ Бат Невен ще изпълни на китарата една песен на Светльо Билярски, в която се втренчих упорито. Описва ме много добре, „искам да съм колкото умен, толкова и прост“… Ще отмине и това представление. Книга като книга. Виновен е баща ми. Научи ме да чета още на пет. Връща се той от работа, сяда пред вестника си „Работническо дело“ и чете нещо. Зачитам край него и аз. Той като подскочи от радост, вика детето се научи да чете.
И като се почна. В началото го питах – кажи ми някоя интересна книга. Постепенно обаче отговорите му станаха едни и същи – зачиташ и ако ти е интересна, продължаваш, ако не те хваща, оставяш я. Почнах да потъвам в чуждите светове, да пътувам по онези далечни пътеки, шосета и друмища. Да се забавлявам. Литературата не е учебен предмет – така казвам на учениците си днес винаги когато се запознаваме в първите часове. Книгите трябва да се четат само поради една единствена причина – за удоволствие. То може да дойде от новите знания, които получаваш, от новите усещания, от катарзиса, на който са способни да те подложат добрите автори на поезия, разкази и романи.
Има един неотменим закон за всички нас. Времето. Срещу му нямаш никакви шансове. В сто процента от случаите животът завършва със смърт. Значи можеш да имаш една единствена истинска надежда – за безсмъртие. Но не онова писателското, да те четат и след сто години. За друг вид безсмъртие говоря. Лишилите се от тази мечта твърдят, че са се освободили от илюзиите. Но на мен ми се струват някак нещастни, а?
Има книги, които са ме променили. „Москва – Петушки“ на Веничка Ерофеев, „Братя Карамазови“, „Любов по време на холера“, „Кланица 5“ и „Сирените от Титан“, „Сътворението“ от Гор Видал, „За нашето поражение“ от дякон Андрей Кураев. Появявали са се в специални моменти от битието ми, затова. А има и книги, които са ми доставяли неземно удоволствие, те са хиляди и не мога да ги изброя. Свойство на добрата книга е не задължително да променя човека и света. А само да остави „драскотина в паметта ви“.
Отивам да пия една водка. Само една, обещавам. Че ме чака премиера на новата ми книга.
