Лира Литературно-рекламна Агенция
Салман Рушди е сред най-популярните съвременни писатели. Втората му книга „Среднощни деца“ му носи наградата Ман Букър, а в последствие и две допълнителни отличия по случай юбилейните издания на литературния приз. 70-годишният днес творец се мести от Великобритания в САЩ през 2000 г. Последната му книга „The Golden House“ излезе от печат на английски език през 2017 г. Наскоро вестник „Гардиън“ публикува интервю с Рушди, посветено на любовта му към сатирата, на Филип Рот и на смъртта на американската мечта.
Необходим ли е нов подход при писането на художествена проза?
В известен смисъл, да. Някои твърдят, че трябва да се пише от позицията на дистанцията. Аз съзнателно се противопоставих на това, пишейки книга за абсолютното настояще. Рисковано е, защото ако объркаш нещо, книгата моментално става неактуална, подобно на вчерашен вестник. Но ако се справиш, ще успееш да хванеш реалността в момент, който ще е важен и в бъдеще. Трудно е да пишеш за реалност, която непосредствено с това се променя, аз бях изправен пред невероятни обрати.
Книгата започва с встъпването в длъжност на Барак Обача и приключва с избирането на „Жокера“, който изглежда като сатирична версия на Доналд Тръмп. В деня след победата му ли седнахте да я пишете?
Съвсем не. Почти я бях завършил и ми оставаше съвсем малко довършителна работа, Тръмп беше второстепенен фактор. Исках да уловя настроението на цялото десетилетие от Обама до Тръмп. Странното е, че въпреки че се надявах на друг изборен резултат, книгата сочете именно случилата се насока. Понякога творбата може да е по-мъдра от твореца.
В нея има сатира, комедия – искате да разсмеете читателите ли?
Харесвам черния хумор, особено в мрачни времена. Колкото по-черна е една комедия, толкова по-искрена е тя. И мисля, че днес сатирата ни е по-нужна от всякога. Вземете за пример руската литература по времето на СССР – тя е много по-остра от тази след 1989 г., защото има ясна цел.
Какво значи американската мечта днес?
Не е останало много от нея. Ако живеете в Ню Йорк, ще видите колко тревожни са социалната реалност, политиката.
Познавахте ли Филип Рот?
Да, познавах го и харесвах честността му, при него всичко е напълно разголено. Обади ми се 3-4 месеца преди да почине с поканата да изнеса традиционната лекция, кръстена на него, в Библиотеката на Нюарк през септември. Разбира се, аз се съгласих. Когато Филип Рот ти се обади с такава покана, няма какво друго да направиш. Каза ми, че е прочел „The Golden House“ и че книгата напълно покрива ставащото в страната. Бях наистина развълнуван. Не очакваш литературният ти герой да чете собствените ти творби.
Един от персонажите в книгата ви е джендър флуиден – защо избрахте темата?
Знам, че е минно поле, но познавам двама души, преминали през пълна трансформация на пола си. Днес те са много по-щастливи. Но говорих с още много. Стараех се да не излизам със заявления като „Това е правилно, това – не“, а по-скоро да кажа „Ето какво се случва. Погледнете към болката на тези хора“.
Кои жанрове обичате да четете?
Като по-млад четях доста научна фантастика, харесвах Кърт Вонегът и Рей Бредбъри. Днес интересите ми са много по-обширни, но чета все по-малко съвременна проза. Предпочитам да препрочитам, отколкото най-актуалните заглавия. Не чета много трилъри, но си падам по шпионски истории, като тези на Джон Льо Каре и подобни.
Хартия или електронен четец предпочитате?
Научих се да чета електронни книги, когато пътувам, но иначе предпочитам хартиените.
Кои класически творби се срамувате, че не сте чели?
„Мидълмарч“ – за мен това е непреодолимо препятствие.
Кой е любимият ви литературен герой?
Леополд Блум от „Одисей“, независимо че яде храна, която не понасям, като карантия, органи, говеждо. Той е една от най-великите литературни фигури на всички времена.
Какъв читател бяхте като дете?
Бях наистина запален читател, истински книжен червей. Родителите ми бяха много умни, поради което не ме караха да чета само „добри“ книги, комиксите за Батман бяха на място. Но желанието да чета ме обхвана рано. Много писатели всъщност първо са били запалени читатели. Израснах в Бомбай и четях всичко от западната детска литература, което можеше да се намери там. Нямаше „Мечо Пух“, затова го открих доста късно, но пък имахме Луис Карол.
