Лира Литературно-рекламна Агенция
„Механизмите на ума” от Майкъл Луис (изд. „Изток-Запад“) е книга, която ни потапя в бурните води на науката. Прави го елегантно, знаейки че не всички можем да плуваме. Опасността да се удавим е малка, но е твърде вероятно да се влюбим в двама впечатляващи учени. Техните имена са Даниъл Канеман и Амос Тверски. Майкъл Луис решава да разкаже историята им − от необещаващото нищо начало до нобеловия край.
Канеман и Тверски са израелски психолози, създали един от най-великите научни тандеми в историята. През 1968 г. те са изгряващи звезди в психологическия факултет в Еврейския университет в Йерусалим и изглежда това е единственото, което ги свързва. Тверски е винаги сигурен, че е прав, а Канеман – убеден, че греши. Единият е несломим оптимист, а другия – ужасен песимист. Амос работи вечер, а Дани – рано сутрин. Единият не държи нищо на бюрото си, освен един молив, а другият не може да открие бюрото. Въпреки изброените различия, докато двамата са заедно се случва магия. Умовете им заговарят на един език, а противоположните посоки, в които се движат мислите им, стигат до едно и също място. Тверски обичал да казва „Хората не са толкова сложни. Отношенията между хората са сложни”. А после добавял: „С изключение на Дани”.
Майкъл Луис ни доставя пълно интелектуално удоволствие, като ни прави част от професионалния път на Дани и Амос. Да, те ни стават толкова близки, че не се притесняваме да ги наричаме с малки имена. И се радваме, защото още преди да сме стигнали до теста за интелигентност на Тверски, който съдържа само един ред, ние вече сме го направили. Той гласи: „колкото по-скоро проумеете, че Амос е по-умен от вас, толкова по-умен сте.”
През 1969 г. Амос Тверски представя резултатите от свой експеримент за това как хората възприемат нова информация. Те показват, че повечето хора са рационални и мислят като „интуитивни статистици”. След края на презентацията Канеман отива при Амос и казва „Страхотна лекция, но не вярвам на дума от това, което казахте”. Това слага началото на техните постоянни разговори. В кафенето, по време на разходка, в университета. Без други хора. Те се превръщат в добре смазана машина. Не знаят кой започва мисълта и кой я довършва. Станават сродни души в сферата на науката. Умовете им сключват брак, който кара съпругите им да ревнуват. Работят, съпътствани от постоянен смях. Всички се чудели дали въобще си говорят за нещо сериозно. Канеман казва за Амос: „Той беше толкова забавен, че не беше проблем да се смее на собствените си шеги.“
Скоро след това започва техният най-продуктивен период. Между 1971 г. и 1979 г. публикуват брилянтни идеи за човешката преценка и вземането на решения. Преценката е свързана с предвиждането на различни вероятности, а вземането на решения − с начина, по който избираме. Резултатите от проучванията им носят Нобелова награда на Канеман години по-късно. Те революционизират изследванията на големите данни, допринасят за развитието на доказателствената медицина, извеждат нов подход в държавните регулации. На Канеман и Тверски дължим доказателството, че не трябва да се доверяваме само на своята интуиция, както и системното изследване на алгоритмите на човешкия ум.
Освен за научните им постижения, Майкъл Луис разказва за геройствата на Амос и Дани в редица военни конфликти. За недоразуменията, с които егото на Канеман не се примирява. За научния прогрес, който е по-важен от това. Тверски казва: „Понякога е по-лесно да направиш света по-добро място, отколкото да докажеш, че си направил света по-добро място.” След затварянето на последната страница на „Механизмите на ума” ще бъдете сигурни, че Амос и Дани променят света. Или поне начина, по който мислим за собственото си мислене.
