Силвия Томова: Ако не се съпротивляваме, сме загубени

29.01.2018 Интервюта

Как хората изразяват дълга си в преломен за тях и за света момент, кога се пробужда чувството им за принадлежност към една личност, идея или държава. Такива въпроси поставят историческите романи на Силвия Томова – “Тит от Никомедия“, „Печатарят“, „Милост за приятелите“ и особено най-новият – „Грохот“. Потърсихме още отговори за него от самата авторка.

Грохот от какво, Силвия?

Грохот от ехото на оръдията на Втората световна война, която за дълги години определи съдбата на eвропейския континент и продължаваме да го чуваме и в този момент. Защото живеем в условия, предопределени от резултатите на две войни – Втората световна и Студената война. И двата пъти ние сме от страната на победените. И това определя съдбата ни. След края на Втората световна победителите ни поставят в сферата на влияние на Съветския съюз, визирам Чърчил и Сталин, а след края на Студената война всички държави от Източния блок трябваше да се съобразяваме с „победилата“ идея, тази на либералната демокрация и глобализацията… За Фукуяма например победата на либералната идея бе едва ли не краят на историята, финална точка в идеологическата еволюция на човечеството… Днес виждаме, че тази теза е силно разколебана в глобален мащаб… Днес победителите и победените от Втората световна война продължават битката и отново става дума за интереси.

А романът ти чия гледна точка изразява?

Разказът в романа се води от името на немски офицер, санитар във Вермахта. На 1 март 1941 г. правителството на Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт в двореца „Белведере“ във Виена и същия този ден елитната 12. армия на Германия пресича Дунава от Румъния на път за Гърция. По-късно и след преврат в Югославия, пак тази армия напада едновременно южната и западната ни съседки. Тогава, на 6 април, е и първата бомбардировка у нас, на Кюстендил, извършена от сръбски бомбардировачи, в резултат на която загиват близо 80 души. За мен беше много важно максимално точно да пресъздам историческите факти, за да може да стане ясно, че не българите, а германците окупират Македония. Тоест, обвинението, че ние сме били окупатори, просто е удобно за някои пропагандно клише и именно това, че не сме били окупатори, е в основата на факта да не носим вина за трагичната съдба на евреите от Македония и Беломорска Тракия. Вината за тази съдба е изцяло на германците и SS.

Защо именно бомбардирането на Кюстендил те провокира? Англия и САЩ изсипват бомби над София в доста по-страховит мащаб, тогава загиват стотици…

Всъщност, основната тема са страховете и надеждите на елита и обикновените хора, попаднали в грохота на войната. Зададох си въпроса защо? Защо се присъединяваме към Тристранния пакт, имали ли сме друг избор към онзи момент… Който прочете романа, ще намери моя отговор. А иначе първата бомбардировка е заредена с толкова трагизъм, но и надежда в един и същ миг. Защото в деня, когато немската армия напада Гърция и Югославия, тогава за последен път в нашата история припламва надеждица, че можем да живеем в обединена България, тоест всички българи, останали вън от границите на отечеството, да живеем в една родина. Да не забравяме, че преди Втората световна война ние сме водили три войни за нашето национално обединение. Кой е този, който би могъл да съди хората тогава? Да застане срещу поколението, което помни три войни и да е толкова смел, че да ги обвини?! Не мисля, че би имало толкова безразсъден човек… Впрочем, след Втората световна война този идеал умира. И оттогава до днес ние нямаме национален идеал. Затова може би и живеем толкова разделени.

Ако Германия е идеал за национална държава, защо не я описа в разцвета й – през ХІХ в. например, по времето на големите немски книжовници, а предпочете епохата на Хитлер?

Тук Германия не се описва като идеал за национална държава. Ако някой направи подобен прочит на „Грохот“, значи чете така, както дяволът чете евангелието. Както вече казах, аз търсех корените на устройството на света днес, не исках и никога не съм искала да пиша въобще за Германия. Тогава, през 1941-ва, на европейския континент се борят две коренно противоположни идеологии. Националсоциалистите искат да поставят на върха на новия световен ред, който се опитват да изградят, арийската раса, а комунистите се борят за едно безкласово общество, в което всички ще бъдат равни и собствеността – обща. Това е конфликтът, а не въобще Германия и не войната самостойно. Освен това всеки образовен човек знае, че сблъсъкът тогава е следствие от случилото се през Първата световна война и след нея. Днес впрочем е същото… Сблъскват се две коренно противоположни концепции – тази на глобалистите и тази на консерваторите, за които съвременната национална държава е еманация на естественото обществено устройство. Разбира се, глупаво е под национална държава да се разбира етнически чиста държава. Едните искат да разрушат напълно всяка колективна идентичност и принадлежността към нация, семейство, род в служба на глобалния капитал и един общ пазар на уж „щастливи“ потребители. Другата концепция е запазването на националните държави и отпор към онези сили, които искат напълно да ни обезличат.

Трябваше ли да направиш компромис със себе си, за да видиш света през очите на немски войник?

Валтер Шулц не споделя националсоциалистическата идеология, ако това имаш предвид и в този смисъл не правя никакъв компромис. Не всички, които са били мобилизирани в най-мощната армия към онзи момент от конфликта, са споделяли идеите на фюрера. И именно това бе една от причините да напиша този роман. Исках да се отърся от идеологически щампи и пропагандни клишета и мисля, че успях да представя случилото се тогава без рамката, в която партийно оцветени историци ни караха да мислим преди промените. Не всички в немската армия са били злодеи, но мнозина, да не кажа почти всички, не са имали избор. Разбира се, в книгата идеологията, която властва тогава в Третия райх, е описана коректно, без да се спестява нищо, иска ли някой да разбере защо тази идеология служи на злото, от моя роман може да се ориентира, но една книга далеч не е достатъчна, защото описва частичка от истината. За Германия по онова време има стотици научни книги и публикации, десетки романи, за да е пълна една картина трябва да се съпоставят гледни точки. Отново подчертавам, описаното в моята книга е добросъвестно предадено, без това да пречи на героите и историята…

Какви са били настроенията у нас, след като се присъединяваме към пакта? Как българите приемат немците?

При гласуването в НС срещу присъединяването ни се обявяват 17 депутати. В българското общество има хора, които са против, разбира се, но организирана съпротива няма до 22 юни 1941 г., когато Германия напада Съветския съюз. От тази дата нататък се появяват и партизаните. А иначе има запазени снимки от навлизането на немската войска у нас и те са красноречиви. Обикновените хора са приемали добре германците. България и Германия са съюзници от предишната война, генералите са германофили… някои се страхуват да не бъдем победени отново, а други се надяват, че съдбата ще се обърне и този път Германия ще спечели. Труден и преломен период… Но безусловно е истина това, че присъединяването ни към Тристрания пакт не става по идеологически причини.

Съвременните романи за Втората световна война отразяват предимно Холокоста. Как гледаш на тази тенденция и присъства ли тя в „Грохот“?

В романа „Грохот“ не се говори за Холокоста, защото конференцията във Ванзее, където се взима окончателното решение за избиването на евреите е една година по-късно и по-точно в началото на 1942-ра. Това обаче съвсем не означава, че в книгата еврейският въпрос е прескочен. За евреи в романа се говори и всеки, който прочете книгата, ще разбере това. Иначе ние сме спасили своите евреи и вярвам, че Българската православна църква един ден ще получи Нобеловата награда за мир за приноса си в спасяването на българските евреи. А вече казах защо не сме успели да направим това за евреите от Беломорска Тракия и Македония.

Какъв е смисълът от една съпротива, макар и патриотична, при положение, че днес действат същите сили, които завоюваха и си разпределиха света преди 74 години?

За мен битката е битка за ценностите и интересите ни. Така е било и за хората у нас през периода, 210931_b който описвам. Ако не се съпротивляваме, сме загубени. И понякога не става дума дори за това дали отново ще се окажем в лагера на победените… Винаги е ставало дума за спасението на човешката душа, за това човек да има право да избира, да бъде свободен и да отстоява своите и интересите на хората, с които го свързва една история, род, език и култура. Победителите не се интересуват от слуги, нито биха защитили чужд интерес освен своя. Никой не обича предатели и лакеи. Историята отдавна ги е покрила с позор.