Нищо друго, освен последователност и непоклатима като бетон читателска аудитория на шепа утвърдени имена − това регистрираме и при първите 50 в раздел Художествена литература на книжарници „Хеликон“. Остана ли човек в тая държава, дето не е чел Нарине Абгарян и Фредрик Бакман? Май не. Наблюдаваме тенденция в описването на импулсивни и непредсказуеми герои − т.нар. „малки хора“, жажда за ситуационни драми и кратки, сърцераздирателни сюжети. Те показват, че литературата се връща в някакъв свой възрожденски зародиш и запълва една емоционална дупка, която дигитализираният начин на живот отвори. Към две различни поколения например принадлежат читателите на „Ако ти знаeше…“ на Елчин Сафарли и „Политическа орда“ на Тошо Тошев. Първите изпъстрят фейсбук с цитати, вторите се възмущават от социалните мрежи. Приятна изненада е класирането на романа „Мълчание“ на японеца Шюсаку Ендо, който доказа, че изразните средства на книга и филм взаимно се допълват. Друга находка е сборникът на Радослав Парушев „Само за напушени“, останал дълго сред най-продаваните, дали поради неконформизма в стила на самия текст или заради личността на автора му. Но българските заглавия ще извадим отделно. Засега вижте тези, списъкът е сравнително кратък − затова пък размислите които буди, са доста по-дълги.