Лира Литературно-рекламна Агенция
Eто какво пише проф. Юлиан Вучков за него: „Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стихотворната техника… За него е говорено и писано много по-малко, отколкото той заслужава като поет, като образец на европейско мислене, но и на национална самобитност на езика, като един от забележителните строители на българския театър, като цялостно присъствие в нашия духовен живот.”
Николай Михайлов Попиванов е роден на 26 май 1885 в Стара Загора в семейство на потомствени учители и свещеници, нo от малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов. Тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година. През 1905–1906 г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. През 1907 г. е чиновник в Долна баня; запознава се с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов.
През есента на 1909 г. Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж. През 1910 г. е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов.
По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 г. участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920 г. Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник.
От 1921 г. до 1924 г. работи в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 г. излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 г. и от 1934 г. е драматург на Народния театър в София.
След 9 септември 1944 г. поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но до смъртта си през 1960 г. повече не написва нито ред поезия.
Залез в пристанището
На запад кървав мак пламти, догаря,
и сълзите му капят над водите
на теменуженото море.Един народ прехласнат в своя празник
по улиците весело търчи:
от изток идат седем яхти.Те греят от възторг и чудеса
и носят от далечните пустини
седеф и янтар, и рубин.Посрещат ги огньовете на фара,
от вълнолома — палави деца
и тяхната безгрижна вяра.Пристанищната врява ги приема,
закотвят ги коравите ръце
на обгорените моряци.Огряват ги последните лъчи
на слънцето, удавено в морето,
вечерницата бди над тях.Спокойната вода ги отразява,
над нея се развяват знамена
от всички багри на дъгата.И в леката мъгла на вечерта
ухае тоя чуден лес от мачти
на екзотичност и смола.***
Майко, от години сън заспала,
ти ме чуваш в своя свят покой,
стене среди жизнения зной
моята мечта безумнобяла.Роб на ранна, непрестанна грижа,
аз не зная, майко, откога
запленен съм в тихата тъга
на града, сред който сам се движа.И не зная, майко, обездомен,
где ще мога с вяра да запра,
щом угасне сетната заря
на живота — твоят скръбен спомен.***
ТИ МОЛИШ, зная, но кого ли
зове безгласното сърце?
Виж, белостволите тополи
отсичат немощни ръце.
Дълбока есен е сега,
но ти разбираш ли езика
на тая пустата велика,
на тая чемерна тъга?Възкръсват бавно в морна памет
случайно срещнати жени
и като плиснали вълни
с незнайното зовят и мамят.
Те обещават в своя зов
да създадат от мига вечност,
но божията безсърдечност
не ме наказа със любов!
