Начало / Автори / 136 години от рождението на Николай Лилиев: „…Но божията безсърдечност не ме наказа със любов!“

136 години от рождението на Николай Лилиев: „…Но божията безсърдечност не ме наказа със любов!“

Nikolaj_Liliev„Един човек, до когото много дълго съм искал да се доближа, който много ме респектираше и много ме занимаваше. Аз го разглеждах като човек на театъра, а не на литературата, и се радвам, че можех да стоя в неговия кабинет, там, на един стол, откъдето ми доставяше извънредно удоволствие по ученически да слушам случващото се и най-важното – да наблюдавам неговото поведение, да чуя неговите приказки, споделя големият наш режисьор  Гриша Островски. – Лилиев беше човек с голяма вътрешна мощ и мисловен потенциал. Той беше неуморен, постоянен, железен, винаги на поста си и същевременно чувствителен, раним, нежен, деликатен, и като много умен човек, разбира се, хаплив и ироничен“.

Николай Михайлов Попиванов, както е истинското име на поета, е роден на 26 май 1885 в Стара Загора в семейство на потомствени учители и свещеници, нo от малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов. Тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година. През 1905–1906 г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. През 1907 г. е чиновник в Долна баня; запознава се с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов.

През есента на 1909 г. Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж. През 1910 г. е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов.

По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 г. участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920 г. Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник.

От 1921 г. до 1924 г. работи в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 г. излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 г. и от 1934 г. е драматург на Народния театър в София.
След 9 септември 1944 г. поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но до смъртта си през 1960 г. повече не написва нито ред поезия.

 

…..

РОСА ли градините ръси,

коса ли звънти в самота?

Аз чувам унесен в съня си:

трепти незаспала мечта.

На вас ли, вълни, се обажда,

на тебе ли, звездно море?

Тя с лунния блясък се ражда

и с модрата утрина мре.

И нейните вихрени стъпи

се губят безшумно в нощта

и будят желания скъпи,

и в шемет унасят света.

Тя в морската пяна се ражда,

под белия лунен покров,

и пали в душите ни жажда,

безумната жажда: любов.

…..

Лежа в безлюдните пустини

на свойта мразна самота,

край мене слънцето ще мине,

като загубена мечта.

Ръце простирам и не зная

кого с любов да призова,

над мене ужасът витае

на непромълвени слова.

Безумно вихърът ме брули,

и в скръбний блясък на нощта

пред мене скоро ще отбрули

безшумно своя лик смъртта.

          …..

Майко, от години сън заспала,

ти ме чуваш в своя свят покой,

стене среди жизнения зной

моята мечта безумнобяла.

Роб на ранна, непрестанна грижа,

аз не зная, майко, откога

запленен съм в тихата тъга

на града, сред който сам се движа.

И не зная, майко, обездомен,

где ще мога с вяра да запра,

щом угасне сетната заря

на живота — твоят скръбен спомен.

          …..

ТИ МОЛИШ, зная, но кого ли

зове безгласното сърце?

Виж, белостволите тополи

отсичат немощни ръце.

Дълбока есен е сега,

но ти разбираш ли езика

на тая пустота велика,

на тая чемерна тъга?

Възкръсват бавно в морна памет

случайно срещнати жени

и като плиснали вълни

с незнайното зовят и мамят.

Те обещават в своя зов

да създадат от мига вечност,

но божията безсърдечност

не ме наказа със любов!

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!