Лира Литературно-рекламна Агенция
Роузмари Съливан започва своя разказ за съдбата на Светлана Алилуева с този въпрос. По думите на самата Светлана, ако си дъщеря на Сталин, „всъщност вече си мъртва. Животът ти вече е свършил. Не можеш да живееш свой собствен живот. Не можеш да живееш никакъв живот. Съществуваш единствено спрямо едно име.“
Светлана, която умира през 2011 г. в Съединените щати като американската гражданка Лана Питърс, живее дълго, необикновено и бурно живот, но никога не успява да избяга от сянката на диктатора – своя баща Йосиф Сталин.
С помощта на материали от архивите на ЦРУ и КГБ, извадки от писма, статии и многобройни интервюта, канадската писателка Роузмари Съливан грижливо документира жизнения ù път, епохата и личността ù.
„Дъщерята на Сталин“ (изд. „Изток-Запад“ ) бе определена от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ като една от най-забележителните книги през 2015 г.
ОТКЪС
Предисловие
Какво означава да се родиш дъщеря на Сталин, цял живот да носиш бремето на това име и никога да не се освободиш от него? В СССР Сталин е легенда. Той е Вождът, върховният ръководител, който превърна Съветския съюз в свръхсила и спечели войната срещу нацистите. Но за милионите негови съветски жертви той е човекът, отговорен за Терора и за печално известния ГУЛаг. На Запад той е демонизиран като един от най-жестоките диктатори по света. Колкото и да се опитва, Светлана Алилуева никога не успява да се отърси от сянката на Сталин. С отчаяние тя споделя: „Където и да отида, независимо дали в Австралия или на някой остров, аз винаги ще бъда политически затворник на бащиното си име.“1 В СССР животът ѝ е низ от мъчителни загуби. Майка ѝ, Надежда Алилуева, се самоубива, когато Светлана е едва на шест и половина години. По време на чистките през Големия терор в края на 30-те години Сталин не пощадява семейството си. Любимите ѝ леля Мария и чичо Александър Сванидзе, братът и снахата на първата съпруга на Сталин, са арестувани и разстреляни като врагове на народа; техният син Джоник – неин приятел от детинство – изчезва. Чичо Станислав Реденс, за когото е омъжена сестрата на майка ѝ Анна, също е разстрелян. Чичо Павел, братът на майка ѝ, не издържа на мъката и умира от сърдечен удар. Когато Светлана е едва на седемнайсет, баща ѝ изпраща Алексей Каплер – нейната първа любов – за десет години в ГУЛаг. Нацистите убиват доведения ѝ брат Яков във военнопленнически лагер през 1943 г. По време на вълната от репресии през 1947 г. и 1948 г., известни като „борба срещу космополитизма“, сестрата на майка ѝ, Анна, и вдовицата на Павел, Женя, са осъдени на седем години строг тъмничен затвор. Дъщерята на Женя, Кира, също е хвърлена в затвора и по-късно изпратена в изгнание.
Нещастията продължават за Светлана и след смъртта на баща ѝ през 1953 г. По-големият ѝ брат, Василий, е арестуван и през 1962 г. умира от алкохолизъм. Приятелите ѝ литератори през 60-те години са изпратени в трудови лагери. Когато Светлана най-сетне намира покой в изпълнената с обич връзка с Браджеш Сингх, властите ѝ отказват правото да се омъжи за него, макар след смъртта му да ѝ разрешават да отнесе праха му в Индия.
В средата на живота си, на четирийсет и една години, Светлана Алилуева изведнъж решава да избяга. Вечерта на 6 март 1967 г. влиза в американското посолство в Делхи и иска убежище. Това е опит да избяга и от миналото си и да намери свободата, от която е лишена в Съветския съюз, където по думите ѝ с нея се отнасят като с държавна собственост. Първоначално Държавният департамент отказва да я допусне в Съединените щати, опасявайки се, че бягството ѝ ще усложни отношенията с Москва. Светлана е принудена да чака в Швейцария, докато дипломатите се опитват да намерят страна, готова да я приеме.
Когато най-сетне пристига в Съединените щати с туристическа виза, американците я посрещат като най-знаменития невъзвращенец от Страната на Съветите. Скоро става невъзвращенка милионер – „Двайсет писма до един приятел“, мемоарите, които е написала през 1963 г. и е успяла да изнесе от Съветския съюз, ѝ донасят 1,5 милиона долара. Но на нея ѝ е чужда стойността на парите: голяма част от богатството си раздава, а останалото скоро загубва, тъй като се поддава на манипулациите на Олгивана Райт, вдовицата на Франк Лойд Райт, която я подмамва да се омъжи за Уесли Питърс, главния архитект на създадената от Райт фондация „Талиесин“. На четирийсет и пет години Светлана ражда дъщеря на Питърс, Олга, която става нейната утеха. Когато е напуснала Съветския съюз, тя е изоставила 21-годишния си син Йосиф и 16-годишната си дъщеря Катя и поради интригите на КГБ няма никаква връзка с тях цели петнайсет години.
Лаконичният хумор винаги e помагал на Светлана. Понякога тя казва: „Вече не храня приятната илюзия, че мога да се освободя от клеймото „дъщерята на Сталин“… Човек не бива да съжалява за съдбата си, но аз съжалявам, че майка ми не се е омъжила за дърводелец.“2 През повечето от четирийсет и петте години, прекарани на Запад, Светлана живее като скитница; мести се от едно място на друго над трийсет пъти и дори за кратко се връща в Съветския съюз.
Някои я наричат „неуравновесена“. Историкът Робърт Тъкър отбелязва, че „въпреки всичко в известен смисъл тя приличаше на баща си“3.
Всъщност поразително е колко малко Светлана прилича на баща си. Тя не вярва в насилието. Тя притежава издръжливостта на авантюрист, жажда за живот и изненадващ оптимизъм, въпреки че жизненият ѝ път преминава през най-жестоките престъпления на ХХ в. и тя е принудена да опознае тъмната страна на човешкия живот така, както малцина я познават. Разкъсвана между Изтока и Запада в битките им за надмощие по времето на Студената война, тя не среща разбиране нито в единия, нито в другия свят. Налага ѝ се бавно да привикне към западния начин на живот и този процес е една увлекателна и същевременно тъжна история.
За Алилуева е също толкова трудно, колкото и за всички останали, да обясни действията на баща си. Отношението ѝ към Сталин е изтъкано от противоречия. Тя безрезервно осъжда престъпленията му, но в детските ѝ спомени той си остава любящият баща – поне до известно време. Опитва, но рядко успява, да си обясни какво мотивира жестокостта му. „Не вярвам някога да е изпитвал угризения на съвестта; не мисля, че някога е изпитвал. Но не беше щастлив, въпреки че постигаше предела на желанията си, като убиваше много хора, други смазваше, а на някои печелеше възхищението.“
Но същевременно тя предупреждава, че да смятаме Сталин просто за чудовище би било непоправима грешка. Въпросът е какво в личния живот на човека и в определена политическа система предначертават една такава съдба. Светлана Алилуева неизменно твърди, че баща ѝ никога не е действал сам. Той е имал хиляди съучастници.
Светлана се е надявала, че на Запад ще успее да се утвърди като писател и ще намери човека, с когото да сподели личния си живот. Въпреки храбрите си усилия смята, че се е провалила, но други не мислят така. Удивителното е, че изобщо е оцеляла.Бягството
В 7 ч. на 6 март 1967 г. едно такси спира пред отворените порти на американското посолство на „Шантипат Авеню“ в Делхи. Под зоркия поглед на индийския полицай таксито бавно се изкачва по виещата се нагоре алея. Погледът на пътничката на задната седалка се плъзга по огледалната повърхност на голямото кръгло езеро, спокойно в гаснещата светлина. Няколко патици и гъски все още се поклащат между струите вода, които се издигат над повърхността му. Фасадата на посолството е плетеница от бетонни конструкции, което ѝ придава изящество и лекота. Жената си мисли колко много се различава тази постройка от студената, казионна сграда на съветското посолство, което току-що е напуснала. Такава, очевидно, е Америка.
Светлана Алилуева се изкачва по широките стъпала и вперва поглед в американския орел, изобразен върху остъклената врата. Всички решения в живота си е вземала, без много да се замисля. Знае, че прекрачи ли този праг, с предишния ѝ живот ще е завинаги свършено. Не се съмнява, че гневът на Кремъл скоро ще се стовари върху главата ѝ. Чувства се окрилена, но и много изплашена. Взела е най-важното решение в живота си: избягала е, но няма представа какво я очаква. Не се поколебава и, стиснала куфарчето си в ръка, натиска звънеца.
Дани Уол, дежурният морски пехотинец, отваря вратата. Поглежда дребната жена пред себе си: жена на средна възраст, добре облечена, с нищо не бие на очи. Готви се да ѝ каже, че посолството вече е затворено, когато тя му подава паспорта си. Уол пребледнява. Прави ѝ път да влезе, заключва вратата и я отвежда в малка съседна стаичка. После се обажда по телефона на Робърт Рейл, втори секретар в посолството, който отговаря за „нечаканите гости“ – невъзвращенците. Рейл не е у дома, но когато се обажда след няколко минути, Уол му съобщава тайния код, с който го уведомява, че в посолството има съветски дезертьор. Това е последното, което Рейл е очаквал да се случи в онази тиха вечер в индийската столица.
Когато пристига в посолството в 7,25 ч., Рейл е заведен в стая, където някаква жена разговаря с консула Джордж Хюи. Когато Рейл влиза, тя се обръща към него направо с думите: „Сигурно няма да ми повярвате, но аз съм дъщерята на Сталин.“1
Рейл гледа скромната, привлекателна жена с червеникава коса и бледосини очи, вперила поглед в него. Не отговаря на представата му за дъщерята на Сталин, макар че не би могъл до каже как всъщност си я е представял. Подава му съветския си паспорт и той веднага вижда името: Светлана Йосифовна Алилуева. Бързо прехвърля наум възможностите. Може да е подставено лице от руснаците, може да е агент на контраразузнаването, може да е просто смахната. Джордж Хюи смутено пита: „Казвате, че сте дъщерята на Сталин? На онзи Сталин?“2
Тъй като отговаря за „нечаканите гости“ от съветския блок, Рейл трябва да установи самоличността ѝ. След кратък разговор се извинява и отива в центъра за свръзка на посолството, откъдето се обажда във Вашингтон. Иска да му изпратят всички материали за Светлана Йосифовна Алилуева. Час по-късно идва отговорът: „Няма такива.“ Във Вашингтон не знаят нищо за нея – няма данни в ЦРУ, няма данни във ФБР, няма данни в Държавния департамент. Американското правителство дори не знае, че Сталин има дъщеря.3
Докато чака отговор от Вашингтон, Рейл разпитва Светлана. Как е попаднала в Индия? Отвръща му, че е напуснала Съветския съюз на 19 декември с необичайна мисия: съветското правителство ѝ е издало специално разрешение да замине за Индия, за да разпръсне праха на „съпруга“ си, Браджеш Сингх, над река Ганг в родното му селце Калаканкар, в щата Утар-Прадеш – така, както повелява индуистката традиция. С горчивина добавя, че тъй като Сингх бил чужденец, Алексей Косигин, председателят на Съвета на министрите, лично отхвърлил нейното искане да ѝ разрешат да се омъжи за него. След смъртта на Сталин обаче ѝ разрешили да отнесе праха му в Индия. През трите месеца след пристигането си тя се влюбила в страната и поискала да ѝ разрешат да остане. Отказали ѝ. „В Кремъл ме смятат за държавна собственост – добавя тя с омерзение. – Аз съм дъщерята на Сталин!“ Казва на Рейл, че под съветски натиск индийското правителство отказало да продължи визата ѝ. Омръзнало ѝ да гледат на нея като на „национална реликва“. Нямало да се върне в СССР. Поглежда решително Рейл и добавя, че е дошла в американското посолство да поиска от правителството на САЩ политическо убежище.4
Единственото заключение на Рейл до този момент е, че тази изключително спокойна жена вярва в думите си. Незабавно осъзнава политическите последици, ако онова, което тя твърди, е вярно. Ако наистина е дъщерята на Сталин, тя е един вид „кралска особа“ в СССР. Бягството ѝ щеше да нанесе силен психологически удар на съветското правителство и то щеше да направи всичко възможно да я върне обратно. Американското посолство щеше да се озове в центъра на политически ураган.5
Рейл е все така подозрителен. Пита я защо не се казва Сталина или Джугашвили, фамилното име на баща ѝ. Тя му обяснява, че през 1957 г. е променила името си от Сталина на Алилуева, моминското име на майка ѝ Надежда – нещо, на което всяка гражданка на Съветския съюз има право.
Тогава Рейл я пита къде е отседнала. „В дома за гости на съветското посолство“, отвръща му тя – само на няколкостотин метра от американското посолство. Как е успяла да се измъкне, без да я забележат? „Тази вечер има голям прием за гостуваща съветска военна делегация, а всички останали празнуват Международния ден на жената“, отвръща му тя. След това я пита след колко време предполага, че ще забележат отсъствието ѝ. Вероятно едва след около четири часа, обяснява тя, тъй като всички ще са пияни. Всъщност вече би трябвало да е в дома на Т. Н. Каул, бившия посланик на Индия в СССР. Изведнъж я обзема паника: „Трябва да се обадя на дъщеря му, Приити, да ѝ кажа да не ме чакат.“6
За Рейл това е начин за проверка. „Добре, нека аз да ви набера номера“, казва той. Намира номера, набира го и ѝ подава телефона. Чува я да обяснява на Т. Н. Каул и на дъщеря му, че я боли глава и няма да отиде на вечеря у тях. После любезно се сбогува и с двамата.7
След това подава на Рейл измачкан куп листове хартия. Това е ръкописът на руски на „Двайсет писма до един приятел“, а самата тя е посочена като автор. Обяснява, че това са личните ѝ спомени за детството, прекарано зад стените на Кремъл. Индийският посланик Каул, с когото двамата с Браджеш Сингх се сприятелили в Москва, успял да го изнесе от Съветския съюз преди малко повече от година. Върнал ѝ го веднага щом пристигнала в Делхи. Рейл не може да повярва на ушите си: дъщерята на Сталин е написала книга. Какво ли разказва за баща си? Пита я може ли да направи копие на книгата и Светлана се съгласява.
Следвайки съветите на Рейл, Светлана пише официална молба за предоставяне на политическо убежище в Съединените щати и я подписва. Рейл я предупреждава, че не може да ѝ гарантира успех, и Светлана, с присъщата си политическа прозорливост, отговаря, че „ако Съединените щати не могат или не искат да ѝ помогнат, надали друга страна с дипломатическо представителство в Индия ще го направи“. Твърдо е решена, че няма да се върне в Съветския съюз, и следователно единствената алтернатива би била да разкаже пред журналисти историята си „изцяло и без задръжки“, с надеждата, че ще спечели обществена подкрепа в Индия и в Съединените щати.8 Евентуален отказ да се помогне на дъщерята на Сталин не би бил посрещнат добре в САЩ – Светлана много добре знае как действа политическата манипулация. Цял живот се е учила на това.
Рейл завежда Светлана в стая на втория етаж, предлага ѝ чаша чай и я съветва да напише декларация, в която накратко да разкаже биографията си и да обясни защо е напуснала Съветския съюз. После отново я оставя сама под предлог, че трябва да се посъветва с началниците си.
В онази нощ американският посланик, Честър Боулс, лежи болен вкъщи и Рейл отива пеша до резиденцията му, придружен от началника на службата на ЦРУ към посолството. По-късно Боулс ще признае, че не искал да се срещне лично със Светлана, защото се опасявал, че е просто някоя смахната. В присъствието на Ричард Селест, специалния помощник на Боулс, служителите на посолството обсъждат ситуацията. Знаят, че не разполагат с достатъчно време, за да установят истинността на разказа на Светлана, преди руснаците да забележат отсъствието ѝ. Боулс е убеден, че Съветският съюз има толкова силно влияние върху правителството на Индия, което снабдява с военно оборудване, че ако разберат, че Светлана е в американското посолство, индийците веднага ще поискат да им бъде предадена. Ето защо посолството трябва да я измъкне от страната.
В 9.40 ч. във Вашингтон е изпратена втора спешна телеграма с повече подробности9, в която се отбелязва, че Светлана разполага с четири часа, преди отсъствието ѝ от съветското посолство да бъде забелязано. Телеграмата завършва с думите: „Ако не получим други указания, ще се опитаме да качим Светлана на полет №751 до Рим на авиокомпания „Куантас“, излитащ от Делхи в 19.45 ч. по Гринуич (01.15 ч. местно време).“ Единайсет минути по-късно от Вашингтон потвърждават, че телеграмата е получена.10
Служителите на американското посолство обсъждат възможностите, с които разполагат. Могат да откажат да помогнат на Светлана и да ѝ кажат да се върне в съветското посолство, където отсъствието ѝ вероятно все още не е забелязано. Но тя е дала ясно да се разбере, че ще се обърне към международната преса за съдействие. Могат да я задържат в официалната резиденция на посланика или в канцеларията на посолството, да уведомят индийците, че е поискала политическо убежище в Съединените щати, и да изчакат решението на съда. Проблемът в този случай би бил, че индийското правителство може да се опита да върне Светлана със сила. И накрая, посолството би могло да се опита да я измъкне тайно от Индия. Нито един от тези варианти не им харесва.
Фактът, че Светлана държи в ръцете си своя съветски паспорт, се оказва решаващ. Това е безпрецедентно. В чужбина паспортите на съветските граждани винаги се конфискуват и им се връщат едва след като се чакат на самолета, който ще ги върне у дома. По-рано следобед съветският посланик в Индия И. А. Бенедиктов е дал прощален обяд за Светлана. Напрежението по време на обяда било осезаемо. Бенедиктов бил изключително ядосан на Светлана за това, че е останала в Индия много по-дълго, отколкото ѝ позволява едномесечната ѝ виза, и Москва вече настоявала да бъде върната. Алилуева компрометирала кариерата му и трябвало да се качи на самолета за Москва на 8 март.
„Е, щом трябва да замина, къде е паспортът ми“, попитала тя. Бенедиктов изръмжал на помощника си: „Дайте ѝ го.“11 В този случай Светлана доказва, че неслучайно е дъщеря на Сталин: когато иска нещо, никой не може да ѝ откаже. Бенедиктов допуска огромна грешка, за която ще заплати по-късно. За съветските власти Светлана е най-знаменитата личност, напуснала страната.
От леглото си, болен, Честър Боулс взема решение: с редовните си индийски документи и със съветския си паспорт Светлана може открито и легално да напусне Индия. Боулс нарежда в паспорта ѝ да бъде поставена туристическа виза, валидна шест месеца. Пита Боб Рейл готов ли е да я придружи, когато отпътува от Индия. Рейл се съгласява и служителите се връщат в посолството.12
Часът е 11.15. Докато се готвят да тръгнат за летището, Рейл се обръща към Светлана: „Наистина ли сте наясно какво правите? Изгаряте всичките си мостове.“ Моли я да премисли всичко внимателно. Светлана отвръща, че вече е имала достатъчно време за размисъл. Рейл ѝ дава 1500 долара от безотчетните средства на посолството, за да ѝ е по-лесно, когато пристигне в Съединените щати.
Рейл се обажда на жена си Рамона, за да ѝ каже да му приготви куфар с най-необходимото за няколкодневно пътуване и да го чака след час на летище „Палам“. Не ѝ казва къде заминава. След това отива до гишето на „Куантас Еърлайнс“ и купува два билета първа класа за Съединените щати без определена дата, с прекачване в Рим. Не след дълго се присъединява към другите американци на летището – на полупразния терминал вече са се събрали десетина служители на посолството, но само двама седят редом със Светлана.13
Светлана минава лесно през индийския митнически и паспортен контрол и след пет минути, с редовна индийска изходна виза и с туристическата си американска виза, вече е до Рейл на изхода за заминаващите с международни полети. На въпроса му дали се притеснява отвръща с усмивка: „Съвсем не.“ Тази реакция е типична за нея. Светлана по дух е авантюристка. През целия си живот взема съдбовни решения спонтанно, а после сякаш с опиянение приема последствията. Винаги казва, че любимият ѝ роман от Достоевски е „Картоиграч“.
Макар външно спокоен, самият Рейл е много притеснен. Убеден е, че щом открият отсъствието ѝ, руснаците непременно ще поискат тя да им бъде предадена. Открие ли я на летището, индийската полиция ще я арестува и той ще е безсилен да ѝ помогне. Знае, че евентуалните последствия за нея биха били изключително тежки. Смъртната присъда би била съвсем в стила на някогашния сталински режим, но баща ѝ е мъртъв от четиринайсет години. Въпреки това съветското правителство наказва сурово бегълците и не е изключено да я хвърлят в затвора. Рейл вероятно си е мислел за неотдавнашните процеси срещу писателите Андрей Синявски и Юлий Даниел. През 1966 г. те са осъдени за „антисъветска“ пропаганда и изпратени в трудови лагери и по онова време все още гният там. Кремъл едва ли би си позволил публичен процес срещу Светлана, но тя би могла да изчезне зад мрачните стени на някоя психиатрична клиника. Светлана също вероятно си е мислела за това. Синявски е неин близък приятел. Тя знае, че ако я арестуват, в най-добрия случай повече никога няма да ѝ позволят да излезе от Съветския съюз.
Самолетът на „Куантас“ за Рим пристига навреме, но облекчението на Рейл преминава в ужас, когато съобщават, че полетът ще закъснее поради техническа повреда. Двамата със Светлана седят в зоната за заминаващи и чакат, а минутите се превръщат в часове. За да не се поддаде на изострящото се безпокойство, Рейл става от време на време да погледне таблото за пристигащи полети. Знае, че редовният полет на „Аерофлот“ от Москва пристига в 5 ч. и голяма делегация от съветското посолство винаги идва да посрещне дипломатическите куриери и други важни особи. Служителите от „Аерофлот“ вече отварят гишето си. Точно тогава най-сетне обявяват полета за Рим и в 2.45 ч. самолетът на „Куантас“ е във въздуха.
Когато те вече са на път, в американското посолство в Делхи пристига телеграма относно „невъзвращенката“. Във Вашингтон Доналд Джеймисън, служител на ЦРУ за връзка с Държавния департамент, е уведомил Фой Колър, заместник на държавния секретар, за ситуацията. Реакцията на Колър била смайваща. „Кажете им да изхвърлят тази жена от посолството. Да не ѝ се оказва никаква помощ“, избухнал той. Колър до неотдавна е бил посланик на Съединените щати в СССР и смята, че лично е поставил началото на известно затопляне в отношенията със Съветите. Не желае бягството на дъщерята на Сталин, още повече в навечерието на петдесетата годишнина от болшевишката революция, да размъти водите. В посолството прочитат телеграмата, с която се отхвърля искането на Светлана за политическо убежище, и веднага изпращат отговор: „Късно е. Заминаха. Вече са на път за Рим.“
Служителите са пропуснали да проверят дали самолетът на „Куантас“ наистина вече е излетял. Ако бяха разбрали, че Светлана и Рейл са чакали почти два часа на летището и е можело да бъдат върнати, Светлана щеше да бъде закарана обратно в посолството и „изхвърлена“. Животът ѝ щеше да премине по съвсем различен начин. Но животът на Светлана като че ли винаги е висял на косъм и шансът или съдбата я тласкат ту в една, ту в друга посока. Понякога тя сама се нарича циганка. Дъщерята на Сталин живее цял живот в сянката на бащиното си име и никога не успява да намери спокоен пристан.
