Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Има и такава дилема, представете си. Човек от какви ли не мании и фетиши страда. Нагледал съм се на литературни фалове. Един, например, допуснал жена му да му определи заглавието на сборника с разкази − какво е това доверие, не знам. Обаче резултатът плачевен, а жена му се изправила на представянето му и каканиже в продължение на един час пред микрофона. Как да му имаш после доверие на такъв човек, че и да го четеш? И избрала тая амбициозна съпруга една дума за заглавие, от която те заболява главата само при вида ù, без други специални стимулации. Ето тоя човек защо пише? И не само, че пише, а и смята писането за свое призвание в живота. И се има за талантлив разказвач. Жена му така му казала. А изреченията му мъчни, трудни, тлъсти, тромави, блудкави, клатят се като малеби и имат същия вкус, почнеш едно, а не знаеш кога е приключило. И как да му каже някой, че не става, че е гола водица и по-добре да се занимава с филателия примерно?
Познавам и други, възрастни хора, с бради. Седят, гледат света и си галят брадите полека. В собствените си очи те са жреци на словото, стожери на литературата българска. И пишат. Изреченията им са четивни, но понякога крият толкова дълбоко целия замисъл на текста си, че се налага да търсиш помощ от приятел, за да го разгадаеш. Те това не го смятат за инсинуация, не го смятат дори за непохватност, а напротив, така трябва да се пише, въобразяват си. Моделът им е един и същ във всеки текст. Заравят смисъла, защото са чели Селинджър с онези девет разказа, обаче Селинджър в „Рибка Бананка“ и „На Есме“ го е направил непринудено и с финес, какъвто на нашите патриарси им липсва. За тези брадати темерути писането не е обикновено изкуство, не е част от живота, а е Смисъл и Цел, самият Живот. И го насилват това писане, и издевателстват над него. И докарват изречения, които преглъщаме някак на сухо. Всичките си отредени на земята години те се скитосват с тая илюзия в брадатите си умове и когато този същият живот отиде накъм приключване, мигат на парцали неразбиращо – не така си го бяха представяли всичко. А очите им – тъжни.
Когато чуя някой да говори за творбите си като за свои „рожби“, бягам надалече. Какви рожби бе, брат, какви пет лева? Това са най-обикновени текстове. Дори да има живот в тях, не се знае дали ще живеят дълго. Вторични суровини са пълни със стара хартия. Има текстове с хитрост, те се продават. Има текстове с живот, те живеят повече или по-кратко. Има текстове с гениалност, те са безсмъртни. Объркването става, когато автори на мъртви текстове, откровени графомани, се събуждат сутрин и си лягат вечер с убеждението, че техните писания са в групата на тези, последните, гениалните. Няма нищо по-тъжно на този свят от мъртви книги. Всяка книга, непрочетена повече от 50 години, се счита за мъртва. Не, това не е критерий. Критерият за качествено писане е друг. И понеже е толкова трудно да се дефинира, в света живеят толкова много графомани. Хора, които придават на писането свещен или душеспасителен смисъл, какъвто то не може да притежава. Объркани хора.
Теодора Димова е такава. Създали са ù на тази наша авторка илюзията за значимост. И тя пише ли, пише… Вземете случаен неин текст. И ако вие не сте на ниво читател в трети клас, ще забележите, без напъване, че тя е писател на ниво трети клас. Втория срок. Не се заяждам самоцелно, нямам никакъв интерес от противопоставяне, просто не обичам да си мълча конформистки и да кимам ухилено срещу лъжите, които ни се поднасят от медиите.
Изкуството не е нищо повече от изкуствено наподобяване на действителността. Тя, действителността, е толкова непредвидима, неописуема и пъстра, че изкуството не може да пресъздаде и 0,00000000000000001 % от нея. Така че за какво е целият разговор? Хитреците правят кинти, например Иво Сиромахов. Или Емил Конрад. В тяхното писане има всичко друго, но не и литература от значение за човечеството. Не е от значение дори за малка общност от хора на някакъв общовалиден принцип. Какво дава Конрад на децата? Не знам. Има забавление за някого, има приятно изкарване на времето за други. За сериозните критици писането им не струва пет пари. А аз просто не ги чета. Предпочитам Валери Петров – той е на границата на гениалността, дори може и да я е прекрачил. Евреинът пишеше леко, ненатрапливо, без мисълта, че създава велики неща. Но ги е създал. Никой голям не твори с мисълта, че създава нещо непреходно. Докато Достоевски е писал „Братя Карамазови“, просто е следвал замисъла си, без да има претенциите, че създава шедьовър. Не така обаче стои въпросът при Толстой с „Война и мир“ − така мащабно и напоително описва всичко човекът, че си личи неговата амбициозност. Затова и не ми е по вкуса.
Ако, докато пишеш, не ти пука кой ще чете, кой ще публикува, дали изобщо ще се публикува, ако просто пишеш, за да изразиш нещо сложно, голямо, красиво, ако си докоснат от Бога и владееш перото (ума си), тогава химията се получава. И шедьовърът е готов. Не познавам живи български автори на велики книги. А познавам всички, чието име е известно на повече от сто души. Напълно е възможно да се разхожда и велик писател някъде измежду нас – но няма да чуем за него. Знаете ли защо? Защото онези с „рожбите“, онези занаятчиите, онези клакьорите, онези, хитреците с многото продажби са прекалено шумни. Те задушават всеки свеж гласец като плевели. Даже са си отгледали университетски кръгове, които да ги хвалят, а в момента под тяхна режисура расте и крепне новата генерация словоблудци и празнодумци. Твърде много съм отвратен от позьорщината българска, затова и не съм прочел „Физика на тъгата“, „Възвишение“, „Има ли кой да ви обича“. Може да дойде ден, в който ще им дам шанс. А напълно възможно е да се жертвам и за „Затворисърце“… Не се знае. Предния път ви споменах какво чета в момента, български автор, чието писане ме увлича и ми доставя удоволствие. Значи не е невъзможно.
Кое писане е добро за мен? Това на Владимир Каминер със сигурност е такова. Без неговото Его да е централен персонаж, без да се мъчи над изреченията, без да следва световните трендове на политическа коректност, толерантност, дребнотемие. И, какво съвпадение, също като Валери Петров е евреин. Такива писатели никога не са си поставяли въпроса писането или животът. За тях той не съществува, защото те знаят, че не бива животът да се посвещава на някаква такава празна кауза, знаят, че писането е просто една функция на живота и не може да бъде повече от него. Всички останали, които биха си продали душите на дявола, за да станат известни или да се продават в големи тиражи, да духат супата. Те може да са част от литературния процес, но не и от литературата на един народ.
