Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
„Три неща идват без покана: страхът, любовта и ревността.” Тази келтска пословица, послужила като епиграф на „Черната къща”, светкавично удря камбана за подводните течения в трилъра на Питър Мей. Нека тривиалното заглавие не ви подлъгва. Не приемайте като чиста монета и обещанието за жанрова творба със суров мизансцен.
Достатъчно е да отделите две-три минути, за да глътнете пролога, и ще се уверите, че държите в ръцете си много повече от детективски бестселър на актуален шотландски писател. „Черната къща“ поставя начало на т. нар. трилогия за остров Луис, която излиза най-напред във Франция и си спечелва титлата „шедьовър“ от вестник „Юманите“.
Следват няколко важни отличия, сред които Наградата на френските читателите „Сезам“ за най-добър криминален роман за 2011 година, „Книга на годината“ 2011 на британския сайт за криминална литература и трилъри Crime Thriller Hound, както и американската награда „Бари“ за криминален роман на годината за 2013-та. С това отличията на Питър Мей не се изчерпват. Влезте в Уикипедия и ще се натъкнете на дълъг списък от награди, включително за самостоятелните му романи като Entry Island, например.
„Чувал съм хора, родени през петдесетте, да описват света на детството си в отсенки на кафявото. В цвят сепия. Аз съм отрасъл през шейсетте и седемдесетте и моето детство беше лилаво. Живеехме в една от тъй наречените бели къщи, на километър от градчето Кробост…” Така започва запознанството ни с детектив Фин Маклауд, чийто брак е на ръба да се срути в резултат от загубата на непрежалимия му син. Черната къща от заглавието е някогашният дом на баба му и дядо му, останките от който извикват купища спомени за миналото.
Мястото на действието е самотният остров Луис, най-непристъпната точка в Шотландия. Красив, но злощастен къс земя, обладан от езически привички, преплетени с жажда за кръв и отмъщение. Много след като се е простил с детството си, Маклауд се връща, за да се впусне в разследване на брутално убийство, предшествано от аналогичен случай в Единбург. Оказва се, че нравите и обстановката на „богобоязливия” остров са останали непокътнати. Икономиката е замряла, а ширещият се алкохолизъм и броят на самоубийствата усилват усещането за обреченост.
Останал сирак твърде рано, именно тук, на острова, Фин ще прогледне за първи път от осемнайсет години насам. А шокът на едно откровение ще му причини почти физическа болка: „Тялото му бе вдървено от напрежение. Как изобщо е могъл да забрави? Цялото му съзнание сега бе изпълнено с отприщилите се спомени, подобни на ярки картини от кошмар в мига след събуждането. Те преминаваха зад ретините му като накъсани кадри от старо семейно видео, изпълваха празнотата в него с горчива жлъч. Можеше да подуши мириса на прах от книгите в кабинета на господин Макинес, застоялата воня на тютюн и алкохол…”
Фин се събужда в нещо като филм, в който е изпълнявал главна роля, но вече нищо не е в състояние да промени. Все едно душата му е умряла, но съзнанието му е пропуснало да го извести. Страхът го пронизва като ледено острие, дори не е страх, а ужас, който поражда усещане за нереалност. Сега му остава само едно. Един непосилен разговор с някогашния му приятел Артър. Но цялата истина за онова, което ги свързва, никога няма да напусне Скалата. Ще остане там завинаги, одумвана от вятъра, затъкната в умовете и сърцата на мъжете, присъствали на събитията в този ден. А когато и те си отидат от този свят, ще я знае само… морето. Или онзи проклетник на небето, дето все го няма.
