Лира Литературно-рекламна Агенция
Когато Дорис Лесинг е на 8 години, родителите ù я изпращат в пансион, където монахините ù забраняват да чете литературни класики – те смятат, че Уолтър Скот, Робърт Луис Стивънсън и Ръдиард Киплинг са неподходящи за момиче на нейната възраст. Въпреки че много деца на нейно място биха се стреснали, Лесинг е непоколебима и пише на родителите си с молба да кажат на монахините, че тя има разрешение да чете. По-късно тя разказва в автобиографията си: „Всичко, което имах, беше светът на книгите, но бях принудена да се боря за него“.
Четири месеца след смъртта на Лесинг през ноември 2013 г. бях поканен да инвентаризирам над 4000 книги, които изпълнителите на завещанието ù бяха заварили в дома ù в Лондон, разказва Ник Холтсток. Приех да помогна, защото исках да разбера какъв читател е била тя – прегъвала ли е ъглите на страниците, подчертавала ли си е, водила ли е бележки в полетата? Вярвах, че това, което е чела, ще даде по-голяма светлина и на писаното от нея.
При първото ми посещение ме посрещна физиотерапевтът на Лесинг Анна. Почти всяка стена беше покрита с рафтове, а подът – с купчини книги. На третия етаж Анна отключи една врата и каза „Тук са всичките книги на Дорис“. За миг замълчахме, вгледани в рафтовете, побрали една 60-годишна кариера.
В допълнение към каталогизирането на книгите трябваше да отделя тези, които можеха да представляват интерес за биографа на Лесинг Патрик Френч. Трябваше да проверя страниците им за записки или маркирани от Лесинг абзаци. Тя вероятно не би одобрила подобно вглеждане в книгите ù с биографична цел. Тя се съмняваше в нуждата писателите изобщо да имат биографи, твърдейки, че „всеки може да си направи изводите за един писател, ако прочете един или повече негови романи“.
За протокола, Лесинг е родена като Дорис Мей Тейлър през 1919 г. в Керманшал, Персия (днешен Иран). Когато е на пет, семейството ù се мести в Южна Родезия (днешно Зимбабве). На 19 се омъжва за Франк Уисдъм, от когото има две деца – Джон и Джийн. През 1945 г. ги напуска и се омъжва за Готфрид Лесинг, с когото се развежда през 1949 г. Същата година тя пристига в Англия с ръкописа на първия си роман „Тревата пее“ и с Питър – единственото дете от втория ù брак. Публикуването на „Златната тетрадка“ през 1962 г. – роман за конфликта между поколенията, разделението между половете, политиката и психическото страдание – ù носи международно признание. През 2007 г. получава Нобеловата награда за литература. Тя не знае, че я е спечелила, докато не се сблъсква с репортерите пред дома си.
Френският писател Жорж Перек предполага, че „всяка книжна колекция кореспондира с две обсесии – нуждата да притежаваш неща и да ги поддържаш подредени“. Но библиотеката на Лесинг не изглежда засегната от определен ред. Книга за правенето на хранилки за птици е непосредствено до четиво за исляма във Великобритания през 16 и 17 век, сборник с рецепти е до историческо четиво за Албания.
Не само редът обаче липсва в библиотеката на Лесинг. В първата си седмица там открих малко следи от нея като читател. Нямаше подгънати краища, нито бележки и подчертавания, тя дори не беше написала името си на вътрешните страници. В края на втората седмица вече съжалявах, че съм се захванал с това. Пръстите ми се бяха подули от записване на библиографска информация. Започнах да излизам за кратки почивки в градината – от дърветата висяха хранилки за птици, а котките патрулираха. Това беше спокойно кътче, където вероятно Лесинг се е наслаждавала на птичите песни и жуженето на пчелите.
Мотивацията ми намаляваше, а и дъщерята на Лесинг Джийн пристигаше от Южна Африка и искаше да прекара известно време сама в къщата. Тя искаше да се запознае и с непознатия, на когото бяха поверени книгите на майка ù. Седяхме в салона, когато тя директно ме попита каква е работата ми. Отговорите ми изглежда я удовлетвориха и се заприказвахме за живота ù в Кейптаун. Но усещах, че от мен се очакваше да мога да откроя купчина със знакови за майка ù книги. Искаше ми се да мога да кажа „Ето книга, която тя е обичала“.
Отне ми още две седмици да ги открия. На висок рафт в салона стояха подвързани в зелено и оранжево Софокъл, Омир, Платон, Ибсен и Стендал, в които открих бележки за купуването им някога в Родезия. Когато Лесинг пристига в Лондон, тя просто не може да се раздели с тях. Там бяха и книгите, подарени й от близки. За Коледа през 1952 г. синът ù Джон ù е подарил книга на Томас Ман, посветена на Шопенхаур, с посвещение. В „Мечо Пух“ Питър е написал със син молив „Мама е на 40 години“. Но повечето от посвещенията в тези книги са от други писатели – Реймънд Карвър, Кърт Вонегът, Брайън Алдис, Алън Гинсбърг, Алберто Мангел, Пенелопе Мортимър, Колин Уилсън и много други – все доказателства за литературното влияние на Лесинг.
Напредвах бавно, рафт по рафт. Намерих 19 копия от речта на Лесинг при приемането на Нобеловата награда в кутия. В нея тя говори за импулса за разказване на приказки и необходимостта от книги в отдалечените общности.
Повечето хора имат по няколко книги, които не пасват на мястото си: Гришам между Пруст и Дикенс, например. В библиотеката на Лесинг това бяха книги за психология и мистика. Имаше книги за Атлантида, НЛО, скритата сила на телата ни. Този интерес към паранормалното и псевдонауката навеждаше на мисълта, че Лесинг е търсила алтернативни обяснения на човешкото поведение. В автобиографията си тя признава, че често е изненадана от собствената си мотивация, особено в увлечението й по комунизма през 20-те и 30-те години на ХХ век.
В заключената стая на последния етаж намерих книги, които отговаряха на повечето ми въпроси. Това беше някогашната спалня и офис за Лесинг, а от терасата се разкриваше гледка над Лондон. Над преустроения таван се носеше тишина, която вероятно й е напомняла за детството в Африка. На фона на царящия хаос в тази стая имаше малка бяла библиотечка с около 100 книги и памфлети, които очевидно бяха събрани нарочно заедно. Сред тях имаше книги за суфизма, който Лесинг открива в края на 50-те години на ХХ век и остава константа в живота ù.
В една от книгите най-накрая открих реакция на Лесинг към текста. В „The Teachers of Gurdjieff“ на Рафаел Лефърт много пасажи бяха подчертани, понякога толкова, че думите бяха зачеркнати. Коментарите предполагаха читателски ентусиазъм. Извън бялата библиотека и рафтовете единствените други книги бяха на купчина върху бюрото й, заето в по-голямата си част от очуканата ù сива пишеща машина. Имаше и кутия с моливи със залепена бележка „Моливите като цяло не работят, но понякога вършат работа“. Книгите на купчината бяха най-вече за справки – Библията с отбелязвания, речници, атлас, исторически справочник, митология.
Лесинг пише: „Всеки роман е история, но животът не е това, той е поредица от случайности“. Но докато повечето животи са много по-объркани от всичко описано, някои събития са достатъчно ясни, за да се разкажат. Няколко месеца след като завърших каталогизирането, беше обявена съдбата на библиотеката на Лесинг. Част от книгите отиваха в университетска колекция, други – в публична библиотека. Съдейки от Нобеловата ù реч, Лесинг би одобрила. Тя вероятно се е надявала книгите ù да сторят това, което класическите произведения са направили с малко момиченце на име Дорис, решило да чете.
