Лира Литературно-рекламна Агенция
Според Игор Стравински музиката е най-добрият начин за прекарване на времето. „Музиката е звукът на вълните на душата“, прекрасно заключава съвременният американски артист Морли. Психолозите изучават причините зад феномена създаването на музика да влияе най-благотворно на мозъка от всяка друга активност, а слушането ù да му носи истинска наслада. Но преди всичко музиката изразява човешката ни душевност и е проява на нашата хуманна същност – нещо, което Карл Сейгън знае, когато изпраща Златната плоча в Космоса с представителни за нашата цивилизация творби.
А ето и красивите разсъждения за силата на музиката на някои от най-великите писатели, събрани от www.brainpickings.org.
Зонтаг прекарва по-голяма част от съзнателния си живот, четейки между 8 и 10 часа на ден, но не по-малко от 4. Голямата ù любов към литературата е съразмерна на тази към музиката. В дневник, разкриващ младата Зонтаг и мислите ù за израстването, изкуството, брака, четиримата души, които всеки велик писател трябва да бъде и задълженията ù като човек в 20-те си години, на 15 години тя е написала:
„Музиката е най-изумителното, най-живото от всички изкуства – най-абстрактното, най-перфектното и най-чистото, както и най-чувственото. Слушам я с тялото си и то е, което ме боли в отговор на страстта и патоса, въплътени в музиката“.
В своя последен сборник от есета „A Man Without a Country“ – източник на неговата дълбока мъдрост за оформянето на историите – Кърт Вонегът пише, че музиката е над всичко, че за него струва повече от всичко живо. Той синтезира емоциите си в концентрираното с горчивина:
„Ако някога умра, Господи, нека това бъде моя епитафия:
Единственото доказателство, от което се нуждаеше,
За съществуването на Господ,
Беше музиката.“
Една Сент-Винсънт Милей
Поетесата Сент-Винсънт Милей има сходна позиция. Съхранени са нейни писма, които ни разкриват какво е за нея да си анархист, уважението ù към майка ù, вълнуващи любовни писма, както и писмо до приятел, в което 28-годишната Една пише:
„Мога да изсвиря с уста почти цялата Пета симфония. Тя отговаря на всички мои въпроси, тя е благородна, силна, тя е зелени пасища и спокойни води за душата ми. Без музика бих пожелала смъртта. Дори поезията не е толкова важна за мен. Понякога усещам, че пръстите ми търсят пианото и няма да прекарам още една зима без него. Снощи свирих около 2 часа – за първи път от година. И осъзнах, че не всичко е загубено – ако се стегна, ще си го върна. Не са ли хората прекалено мързеливи? 10 години забравям това, което с любов съм учила за музиката. А Бах ми е останал, никога не съм го забравяла. Не знам защо винаги толкова съм го обичала, като изключим това, че е така чист, безмилостен и нетленен – като принципите на геометрията“.
Никой не е описвал жизнената сила на музиката по по-необикновен начин от Фридрих Ницше. В афоризъм, включен в „Залезът на кумирите“, той прокламира: „Без музика животът би бил грешка.“ Смисълът на това твърдение е да се обясни живителната сила на музиката – теза, която Ницше излага и в автобиографията си, и още:
„Господ ни е дал музиката, защото чрез нея се извисяваме. Музиката обединява всички качества – може да ни възвиси, да ни развесели, да пречупи и най-твърдото сърце с меланхоличните си тонове. Но основната ù задача е да води съзнанието ни към по-висши мисли, да ни издигне, дори да ни накара да треперим… Песента ни води към доброто и към истината. Ако обаче тя служи само за отклонение на мисълта или за показност, това е грешно и вредно“.
Шопенхауер има голямо влияние върху сънародника си Ницше. В своята творба от 1818 г. „Светът като воля и представа“ той пише: „Музиката е малко встрани от всички останали изкуства. В нея не можем да разпознаем копирана нито една идея от света. Все пак тя е изключително фино изкуство, влиянието ù върху вътрешния свят на човека е огромно и всеки разбира това много ясно, усеща я като универсален език. Трябва да се отнасяме към музиката много по-сериозно и задълбочено, тъй както тя се отнася към света и към самите нас“.
В началото на 20-те си години Вирджиния Улф е екзалтирана по отношение на музиката, но по един нетипичен начин. В дневника си през 1903 г. 21-годишната писателка разказва за опияняващия ефект на танцовата музика върху нея (която по онова време включва и цигулки) по време на луда нощ в града.
„Само танцувалната музика има това качество да предизвиква някакъв варварски инстинкт, който иначе е приспан в нашето всекидневие; и ти забравяш вековете на цивилизованост и се подчиняваш на тази странна страст, която те завърта лудешки из стаята, забравил всичко свято, кръжейки и кръжейки във водовъртежите и завихрянията на цигулките. Сякаш бързей те помита. Музиката е магия.“
Великият френски поет, романист и драматург изтъква потенциала на музиката изключително точно и кратко. В предговор към свое проучване през 1864 г. той нарича музиката „най-големия гений на всички времена“ и още: „Музиката изразява това, което не може да се изрази с думи и това, което не може да се запази с мълчание“.
Хъксли представя друга гледна точка в красивото си есе „Останалото е мълчание“, намерено в колекцията му от 1931 г. „Music at Night and Other Essays“:
„След мълчанието, което е най-близко до изразяването на неизразимото, е музиката.
Когато неизразимото трябвало да бъде изразено, Шекспир оставял настрана писалката и повиквал музикантите“.
Вероятно най-отдадена и плодотворна във воденето на дневник е френско-кубинската писателка Анаис Нин, която води своите записки от 11 до 74-годишна възраст. Тя създава 16 тома, в които разсъждава над любовта, свободата да се възпроизвеждаме, ефимерния характер на любовта, смисъла на живота и защо емоционалният излишък е от съществено значение за творчеството. В том 5, в който опознаваме медиативните практики на Нин и възприемането ù на непознатото, тя пише:
„Джазът е музика на тялото. Дъхът излиза от брас секцията, както тялото диша, струните стенат като ехо на тялото. Вибрациите на тялото са тези, които пулсират през пръстите на музикантите. А мистерията на темата е като тайната на живота ни. Пред другите показваме само периферни импровизации“.
В своето незабравимо есе от 60-те години на 19 век „Democratic Vistas“ Уитман пише:
„Няма нищо по-духовно и чувствено от музиката, Бог, но с човешко лице, даряващ ни с това, което никой друг не може да ни даде“.
Оливър Сакс
В своята „Музикофилия“ Сакс изследва най-задълбочено източниците на силата на музиката. Разсъждавайки върху важни моменти за човешкия дух, като например 11 септември 2001 г., той пише:
„По време на сутрешното ми колоездене в парка чух музика в Манхатън и след това се присъединих към смълчала се тълпа, взираща се в морето и слушаща млад мъж, изпълняващ Бах на цигулка. Когато изпълнението приключи, а хората тихо се разотидоха, ми стана ясно, че музиката им е донесла утеха, която думите не можеха да им дадат. Музиката, за разлика от другите изкуства, е едновременно абсолютно абстрактна и дълбоко емоционална. Тя няма силата да изразява конкретни, външни неща, но има уникалната способност да представя вътрешни състояния и чувства. Музиката може да проникне директно в сърцето, тя не се нуждае от посредник. Големият парадокс е, че музиката, която прави мъката по-интензивна, носи утеха“.
