Лира Литературно-рекламна Агенция
След името на Веселина Седларска обикновено се добавя – „остро журналистическо перо“. То боде, но може и да гали. Знаят го читателите на стотици нейни публикации в българския печат. Същата сила постига и „Кладенецът“ – роман за разместените пластове на психиката, за желанието да представим нашето его като чернова на живота си и да намерим съавтори, сродни души, способни да допишат и съпреживеят личните ни проблеми. Въпреки препратките към „Бягащата с вълци“, книгата на Веселина Седларска не теоретизира. От нея бликат самоирония и самокритичност, пълнокръвни истории и топъл реализъм. Със сигурност няма да пропаднем в бездната й, въпросът е накъде ще полетим. За това говорим с автора Веселина Седларска.
Знаете ли в действителност как се копае кладенец ?
Бавно и търпеливо. И напразно – ако е на безводно място. За късмет на най-важната жажда, хората се раждаме с инсталирани вътрешни кладенци. Вече изкопани от най-добрата сила, независимо дали я наричаме Бог или природа. За нас остава друг вид усилие – да открием пътя до този кладенец, да го поддържаме чист, да не затлачваме изворите му.
Колко дълго трупахте тази книга в себе си?
Тя се е пишела цял живот, но аз не съм знаела.
Тя автотерапия ли е, може би опит да излезете от журналистиката?
Не, не се очертава за мен такава пощада като излизане от журналистиката. Направих по-скоро опит да разширя границите на журналистиката с любимия ми жанр „говоря си с читателите“, който отсъства от учебниците по журналистика.
Ако „Кладенецът“ е предназначен предимно за жени, какъв тип са те?
Книгата не е предназначена за жени, душата няма пол. Предполагам, че някои жени няма да я харесат, вече знам, че има мъже, които я харесват. По-скоро е книга за всеки, който в някакъв момент събира сили да повдигне капака на мазето в себе си.
Ориана Фалачи или Изабел Алиенде предпочитате?
В първата половина на живота ми беше Ориана Фалачи – неумората, категоричността, предизвикателствата, задъхан и ангажиран живот. Сега Алиенде и по-точно онази Изабел Алиенде от „Сборът на дните“ – разбирането, добротата, мъдростта.
Мъжът в „Кладенецът“ вашата сянка ли е?
Мъжът в книгата е сборен образ на всички и всичко около нас, пред което не се щадим, за да получим признание и одобрение. Съпрузи, деца, колеги, приятели, началници, работата, социално приемливото поведение – всичко, на което безпощадни към себе си кръводаряваме. В психологическия пласт на книгата мъжът е Сянката – онази тъмна част от нас, която крием с надеждата, че ще избягаме от нея. Невъзможно е да се избяга – каквото ни е вътре, такова създаваме отвън.
Описвате група за творческо писане, с ирония ли се отнасяте към тази модерна тенденция – да се школува писането или смятате, че е полезно?
Сигурно е полезно. Не вярвам, че някой може да научи някого да пише. Но може да му помогне да извади най-доброто писане, на което човек е способен.
Как се промени статутът на журналиста у нас през годините?
Ако под статут се разбира обществената преценка за професията, мисля – с голяма болка, – че сме на едно и също дъно с политиците.
А ако сега трябва да започнете тази професия, откъде бихте тръгнали – като оперативен журналист или като коментатор?
Пак оттам, откъдето тръгнах – журналистика в Софийския университет, заводска многотиражка, коректор в окръжен вестник, репортер, кореспондент, коментатор, политически наблюдател. Всеки, който е започнал на върха, или се е срутвал, или с мъка се крепи там.
С какво ви държи Сливен, не ви ли изкушава да сте в епицентъра на събитията в столицата или да пишете в друга, по-богата държава?
Съпругът ми е унгарски гражданин от Будапеща. Живеем в Сливен и чак не ми се вярва, че това е все още странно. Тук въздухът е чист, планината е на 5 минути, морето на 1 час, хората не се движат като балони и не се гледат дебнещо с преценяващи очи. Тук всичко и всеки е това, което е.
От всички големи имена, с които свързваме този град, в периферията сякаш остава Атанас Славов. Познавали сте се, кажете ни защо си струва да го помним ?
Не просто се познавахме, бяхме много близки. Така се случи, че със съпруга ми бяхме до него в последните му месеци. Може би в някой от онези дни бате Насо ми завеща целия си гняв и всичките си възмущения – често се виждам как го повтарям в изблиците, които той наричаше граждански кихавици. Но за него не мога да говоря мимоходом.
