Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
От години спя с тапи в ушите, а щом съмне – и с маска за очи. Идеята е да излъжа капризния си сън, че светът е тихо и подредено място, лишено от простотия, блажено и хармонично. Често ефектът е обратен. Подобно на гърне с боб, облепено с тесто, закъкрят ли мислите в главата ми, никоя няма шанс да излезе навън, а гърнето ври и бълбука, додето изпуши.
Тая нощ е посветена на темата „търговци в храма”. Колкото повече се готви манджата, толкова по-бесен ставам. Кога го превзеха те? Къде бях, та не разбрах как се случи? Паисий Хилендарски е писал историята си в тъмната атонска килия и хал хабер е нямал къде ще му я издадат и в какъв тираж. За осемдесетина години има всичко на всичко около 60 преписа, преди Христаки Павлович да я префасонира и отпечата под заглавие „Царственик”. Фенът на Паисий, Софроний, описва грешното си житие и страдания и като човек, направил каквото трябва, с чиста съвест напуска този свят. Добре, че 40 години по-късно Раковски му отпечатва текста в седем броя на „Дунавски лебед”, та народът да разбере, че е имал такъв сънародник и какво му е било мнението за него.
Днес положението, както се казва, е коренно променено. Де що има страдалец, бърза да запише патилата си и на бегом да ги отнесе на издателя. Той, прочел не прочел, плюнчи молива, пресмята бъдещите пачки и засилва шедьовъра по поточната линия. Цeлият обслужващ персонал хваща остена и се заема да насочва читателите към него. Журналисти, дето не са изчели втори път собствения си текст за грешки, камо ли книга, се надпреварват да тикат микрофона в лицето на автора. Абонати на литературни награди го прегръщат през раменете и му обещават да му сторят място при следващото раздаване на картите. От плакати, сайтове и тв клипове новото дете-чудо на писмовния изказ се взира премрежено в околната популация. Следват втори, трети, пети тиражи, допечатки, меки и твърди корици, библиофилски издания, миниатюрни бижута, които да се четат с лупа…
Както е редно, героят скоро се пропива и почва да върши дивотии. Събира се с видна красавица и светът разбира как го правят, къде и кой е отгоре. На този отдолу му писва да бърше повръщано и му бие шута. Геният се тръшка, реве и си раздира ризата в ефир. Журналята записват звука от цепенето на плата с високоразделителна техника. Популацията страда, оформя лагери на подкрепа и залага пари как ще приключи всичко. Но е рано за това. Преборил смазващия го махмурлук, детето-чудо заявява в сутрешния блок, че ще се пребори и с дявола в себе си, затова влиза в тв риалитито „Селото”. Какво ще прави там ли? Как какво, ще отглежда зарзавати за салата, нали затова се докара дотук, щото поркаше без да мези.
Хемингуей казва: „Повечето от живите днес писатели в действителност не съществуват. Славата им е създадена от критиците, които винаги търсят халифи за един ден. На тях им е нужен някой, когото те добре разбират и когото могат смело да хвалят, но щом тези изфабрикувани „гении” умрат, от тях не остава нищо. За истинския писател има само един вид конкуренция – с мъртвите автори.” Какви ги е дрънкал този пияница! Като е знаел толкова, защо настъпи спусъка с палеца на крака си? За да премине в редиците на истинската конкуренция? Пенсия, динозавър! Нищо не е разбирал от бизнес – ходел да тепа животни и се дърлел с другари по чашка…
Часовете отлитат, а гърнето къкри ли, къкри. В отчаян опит да го укротя, ставам и излизам на балкона. На изток небето бледо се синее, а въздухът е свеж като бебешки дъх. Всички още (или вече) спят, цари уханна, благословена тишина. Пардон, махам тапите и разбирам, че не е точно така. Някъде в листака на гората пред мен, някакво пиле, чийто вид размътената ми глава не може да определи, цвърка като лудо, пее и се радва на света: „Три-и-ци! Три-ци-и-и!” Очаква го цял безкраен ден на възхита от късмета да си жив. Това му е предостатъчно, за да опъва тънички гласни струнки, да надува шийка и така да благодари на птичия господ, че го е създало здраво на тази болна земя. Никой не му записва песента за поколенията и не я тиражира. Тя звучи само в този миг. Никой не го пита с кого си ляга и какво мисли за класическата музика. То просто стиска с пръстчета своята люлееща се клонка и песента му се издига над боровете и дъбовете, полита нагоре в синевата и се устремява в безкрая.
А аз затътрям нозе обратно, връщам се в леглото, пъхам си тапите в ушите, слагам си маската на очите и се завивам презглава.
