Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Не, сега не е време за поезия, помните ли го оня див младеж, дето казваше тия думи, преди да го предадат и разстрелят. А днес музеят му в Банско е едно много рентабилно предприятие. Ето това се казва антипоезия, това е истинският пример за ерозията на душите ни. Разстрелваме ги поетите, после ги превръщаме в митове и брандове, щото само с хляб не се живее, ако ми позволите перифразата.
Или просто ги оставяме да умрат от самота в това непоетично време. Ето един, който заслужаваше награда повече от други наградени за поезия, ако изобщо може да се говори така:
Ужасно е! В човека няма никой
или пък сътворен е по стандарт.
„О, милост!“ – аз бих искал да извикам –
„Душата ви е статия в „Стандарт“.
Ивайло Иванов (1972 – 2016)
В поезията няма аутсайдерство, не че в прозата има, но в поезията това се заявява по-отчетливо. Русков даже не беше конкуренция в конкурса, той не пише поезия или поне не е издавал досега – защо му беше да се заяжда? Защото не можа да понесе повече гнусната гледка на потупванките по раменете и връткането на наградките. Аз на тебе, ти на мене – това е българската ни съвременна литературна ситуация. Едно лайно колкото повече го разбъркваш, толкова повече замирисва – спомням си тая пословица, щото един познат наскоро заговори по темата за екскрементите във връзка с друг скандал. Но всъщност скандалът е един и същ. Скандал за загубата на човещината.
Властта и удобните й обслужващи персонажи (винаги има такива, при всяка власт), си основаха официоз, клубче в центъра на малката ни столица насред малката ни държавица, където да казват те, властимащите и потомците на предишните властимащи, бащи на следващите такива, кое е високо и кое ниско, кое е литература и кое графомания. Тоест, всичко, извън полезрението на клубчето, е второ качество и не си струва труда да му обръщаме внимание. В този процес на изграждане на псевдоелитарност се стига и до наградите. Кой не е искал да получи награда? Много е приятно, казвам ви го от опит. Гали егото ти най-вече, а ако има и някой лев – берекет версим. Его да искаш у нас. Но тази претенция за меродавност и институционалност дразни, страшно дразни, отвращава дори. Добре, че беше М. Русков да повдигне темата, че иначе си затъвахме все по-дълбоко в разплутата самодоволност. Кал, голяма кал, в която газим. Винаги има полза от войните. Никой на никого нищо не дължи. Светът започва от днес. Менторството и протеженчеството умряха.
Прочетете Ивайло Иванов, той можеше и от това наше помиярско време да прави голяма и дори римувана поезия. А не разни носталгии по калъп. Но не е само той. Има поне още десетина поети по-добри в поезията от автора на прехваления, пренаградения и препреиздавания „Естествен роман“ – създадоха си бранда Господинов и си го експлоатират, нищо лошо. Поне не са го разстреляли. Но да не ни го натрисат чак толкова натрапливо. Ако може, по-нежно и фино, че боли без вазелин.
Прочетете и Янислав Янков, също добър поет:
Поетите български
Не само личности, а поколения
ще изживяват всекиго от нас.
Но в този Божи ден и в този час
поетите вървят към заколение…
И не, поетът не се оплаква тук, че не са му дали награда в най-модерния български литературен клуб, стихотворението е писано отдавна. Само констатира онова същото, което и Вапцаров. Не е време за поезия. Когато опорочиш всичко с голямото си его… Когато се възприемаш като спасител на съвременната ни литература със своето солидно издателство, изградено в мътните години на прехода ни, можеш после и публични фасони да придаваш. Можеш и да се фръцнеш, фръц – тая година аз на вас гладни поети награда от десет хилки няма да ви дам, щото допускате някой си да прави такива скандали. Да ни казва истината в очите – не, няма разрешение за това. А хубаво нещо са скандалите. Показват на самозабравилите се, че има и други хора освен тях. Скандалите сигнализират, че още сме живи, че мърдаме и не са ни задушили. Владимир Сабоурин като че ли закъсня с няколко години, но и там е трябвало просто да капне последната капка и чашата да прелее. Коментират го онези от официозите, че се е принесъл в жертва на незнайно каква кауза, но искам да им обясня – няма кауза. Просто вие трябва да разберете, че ако продължите да колите, бесите и селектирате (много често и пълни бездария), никой нормален български читател няма да си купи скоро българска книга. Ще ви останат само брандовете, а може би точно това искате? Защото е ограничен ресурсът, нали? Знаех си, че е така.
Понеже днеска съм на вълна поезия, нали за нея първо се дават, а после не се дават награди. Поезията може ли да бъде изобщо награждавана? Твоето чувство, да кажем на един поет, е по-велико от неговото чувство? Дайте шублер да измерим поезията! Искам да припомня още едно стихотворение от времето, когато още беше за поезия, преди около двайсет години:
Свободни професии
Андро от Ямбол
си търси подлез да свири.
Към един подир обед е.
По-нататък мечката,
циганинът и циганката
са легнали върху тревата
на Парка на Свободата ли,
на Борисовата градина ли,
все едно е за мечката,
циганина и циганката.
Важно е, че е април,
тревата покарала
и са разстлали на вестник
хляб, варено яйце и сирене.
Когато обядът свърши,
циганинът прочита вестника,
псува със задна дата
и тримата лягат доволни.
Април.
Към три и половина.
