Лира Литературно-рекламна Агенция
Един от най-успешните мениджъри в света – сър Алекс Фъргюсън, разкрива четирите ключови умения, необходими на всеки истински успешен лидер, в новата си книга „Лидерът”. Примерите и историите в изданието неминуемо са свързани с футбола, но изводите от тях са общовалидни, независимо дали градим бизнес, преподаваме в клас или просто работим в екип.
В 38-годишната си кариера като мениджър в различни футболни отбори сър Алекс Фъргюсън е спечелил зашеметяващите 49 трофея и е доказал многократно, че знае как се постига успех, дори когато шансът не е на негова страна. В новата си книга „Лидерът” бившият мениджър на ФК Манчестър Юнайтед разкрива какво се изисква, за да ръководиш правилно един екип и да затвърждаваш успехите му непрестанно. Освен че е доказал многократно уменията си, управлявайки успешно няколко футболни клуба, шотландецът демонстрира завидни способности и в управлението на цял световен бранд, какъвто днес е Манчестър Юнайтед.
В „Лидерът” са изброени ключовите умения, които бившият мениджър на „червените дяволи” цени най-много – дисциплината, контролът, отборната игра и мотивацията. Също така са засегнати и други, които на пръв поглед не изпъкват, но са важни за успеха – делегирането, анализът на информацията и справянето с провалите.
Идеята за изданието идва от Майкъл Мориц – дългогодишен приятел на Фъргюсън и председател на частната инвестиционна фирма „Секвоя капитал”, която е известна най-вече с помощта си за оформянето и организирането на разпознаваемите по целия свят брандове Apple, Google, YouTube, WhatsApp, PayPal, Airbnb и др. Мориц се възхищавал на факта, че Манчестър Юнайтед успява да държи непрестанно топ ниво през последните десетилетия и предложил на шотландеца сътрудничество за книга.
„Лидерът” (изд. „Сиела) е втората книга на Фъргюсън, която излиза на български език след „Алекс Фъргюсън: Моята автобиография”. Примерите и историите в новата книга неминуемо са свързани с футбола, но изводите от тях са общовалидни, независимо дали градим бизнес или просто работим в екип.
Откъс от „Лидерът”, сър Алекс Фъргюсън
Работоспособност
Родителите ми винаги са се трудели. Баща ми работеше в корабостроителниците, а майка ми първо беше във фабрика за кабели, а след това в друга, която произвеждаше части за самолети. Баща ми често работеше по 60 часа на седмица в тежки, студени и опасни условия. Глазгоу е горе-долу на географската ширина на Москва, така че когато зимните ветрове се понесяха по р. Клайд, корабостроителниците се превръщаха в брутални места. Баща ми обикновено почиваше по две седмици на година. През 1955 г. се трудеше по 64 часа на седмица за заплата от 7 лири и 15 шилинга, или около 189 лири в днешни пари. Почина от рак през 1979 г., а след това майка ми чистеше къщи. Отдадеността на родителите ми към работата вероятно се подсилваше и от факта, че по онова време почти нямаше система за социално осигуряване. Стандартите за безопасност бяха ужасяващи, здравните осигуровки бяха пренебрежително малки, а и все още я нямаше цялата индустрия от адвокати, които завеждат смехотворни искове и по най-малък повод. Не си спомням момент, в който родителите ми да не са работили. За почивката през лятото отивахме с автобус до Солткоуст, където всичко, което брат ми и аз можехме да правим, беше да играем футбол, шашки или шах.
Тъй като и двамата ми родители не изправяха гръб от работа, аз някак бях възприел идеята, че единственият начин да подобря живота си е да работя много усилено. Това беше втъкано в самата ми същност. Не можех да се нося по инерция и винаги съм се дразнел от хора, които пропиляват таланта си, защото не са готови да вложат и труд. Голяма част от удовлетворението идва от това да знаеш, че си се постарал, дал си най-доброто от себе си, а още по-хубавото е, когато това започне да се отплаща. Предполагам, че това обяснява защо играх мачове в деня на сватбата ми и в деня на раждането на първия ми син. От 1500 срещи начело на Юнайтед съм пропуснал само три. В първия случай бях в Глазгоу с брат ми след смъртта на съпругата му през 1998 г., във втория отидох на сватбата на най-големия ми син в Южна Африка през 2000 г., а в третия отидох лично да наблюдавам Давид де Хеа през 2010 г.
В Сейнт Мирън и Абърдийн гледах колкото може повече мачове на седмица. Обикновено го правех заедно с Арчи Нокс, помощник-мениджъра на Абърдийн. Родителите на Арчи бяха фермери и той е израснал във фермата им край Дънди. Затова винаги работеше от зори до мрак, сякаш е на полето, и споделяше моята работна етика. Двамата пътувахме заедно за срещите, а ако отивахме в Глазгоу, Арчи караше, а аз спях. На връщане зад волана сядах аз, а Арчи захъркваше. Цялото пътуване можеше да отнеме шест часа. Ако понякога се изкушавахме да пропуснем някой мач и да се наспим цяла нощ, винаги си казвахме един на друг, че ако изтървем един двубой, значи няма да отидем и на втори.
В повечето футболни клубове мениджърите работят много повече, отколкото хората си представят. Натискът във Висшата лига не отслабва и за миг, а извън нея няма достатъчно пари и мениджърите не могат да си наемат голям екип. Това определено беше така, когато започвах кариерата си. Екипът ми в Сейнт Мирън беше от трима души, като един от тях беше отговорникът по екипите, но той не беше на пълен работен ден. В Абърдийн с екипите се занимаваше Теди Скот, а освен това тренираше резервите и като цяло смазваше всички скърцащи колела. Той се занимаваше и с прането и гладенето на екипите. Понякога спеше на масата за снукър, защото изпускаше последния автобус. Дори и в Юнайтед започнахме с екип от осем души.
На няколко пъти в Абърдийн целият екип, включително чистачите и председателят на борда на директорите, ставахме в шест часа и отивахме да изринем снега от терена. През март 1980 г. започнахме спринта си към първата ми шампионска титла в деня, в който изринахме двадесет сантиметра сняг от игрището и победихме Мортън с 1:0. През онзи ден това беше единственият двубой, който се игра в Шотландия.
Всички топ мениджъри като Карло Анчелоти, Жозе Моуриньо и Арсен Венгер имат убийствена работна етика. Но винаги съм се възхищавал най-много на невъзпетите герои – онези мениджъри, които никога не се отказват, макар животът и късметът им да не са им отредили водещ отбор. В Шотландия обикновено се натъквах на Алекс Смит и Джим Маклийн на всякакви забравени от Бога места, в нощи, когато дъждът шибаше и определено щеше да е много по-приятно да си у дома пред телевизора. Алекс беше мениджър на клубове северно от английската граница от над четиридесет години, а Джим беше начело на Дънди Юнайтед от двадесет и два сезона. Повечето хора извън футбола надали са чували за Лени Лорънс и Джон Ръдж, но Лени е един от малцината с над хиляда мача начело на клубове като Чарлтън Атлетик, Брадфорд Сити, Лутън Таун и Гримзби Таун, а Джон беше мениджър на Порт Вейл за шестнадесет сезона, а след това изкара още четиринадесет като футболен директор в Стоук Сити. Нито един от тях не се предаде. Футболът ги беше погълнал. Често ги срещах да гледат мачове на резервните отбори пред шепа фенове.
