Начало / България / Излезе „Драконът на Арканите“ – последната част от трилогията „Остриетата на кардинала“

Излезе „Драконът на Арканите“ – последната част от трилогията „Остриетата на кардинала“

Drakonyt_na_Arkanite_coverВ началото на лятото българските почитатели на жанра фентъзи могат да бъдат доволни – излезе последната книга от трилогията на Пиер Певел „Остриетата на кардинала“ – „Драконът на Арканите“ (ИК „Литус“). Динамичният сюжет, неочакваните обрати, нарастващото напрежение оставят читателите без дъх от първата до последната страница

Пиер Певел е роден през 1968 г. във Франция. Носител е на множество престижни литературни награди, а книгите му се радват на успех не само в неговата родина, но и в редица други страни, в това число Великобритания и САЩ. Действието в романите му се разгръща в исторически периоди, които авторът познава в детайли. Характерно за Певел е, че във всичките му книги неизменно герои са и дракони.
Шеметните приключения продължават и в третия том. Почитателите на Дюма ще открият негов достоен наследник в лицето на Пиер Певел. Отново се пренасяме в Париж през 1633 г. Френското кралство е атакувано от дракони. Кардинал Ришельо е нащрек за най-голямата опасност, с която някога той (а и Франция) се е сблъсквал. Тайно общество, известно като Черния Нокът, заговорничи и плете тъмни интриги. Вече са нанесли не един, а два удара, и с третия ще осъществят своя план. Освен ако не се намесят Остриетата на Кардинала – само те могат спрат заговорниците. Остриетата отново са готови да рискуват живота си за короната. Този път въпросът не е дали ще им се наложи, а в това дали ще оцелеят. Кои са Арканите и кой е техният дракон? Каква тайна защитават монахините с толкова усилия, и ако древен дракон заплашва Париж, Остриетата имат ли шанс срещу него?
И в тази книга, верен на стила си, Певел описва Париж с изключителна образност, която ни превежда почти физически из града. „Драконът на Арканите“ е неустоима книга, предлагаща на читателите динамичен сюжет, среща с тъмни сили и тайнствени общества, интриги и кръвопролития, елегантно подправени с щипка хумор.
Преводът от френски е на Георги Цанков, автор на корицата е Деница Трифонова.

ОТКЪС

В края на краищата Анес задряма до Балардийо.

Когато отвори клепачи и се изправи във фотьойла, падаше мрак, в стаята гореше свещ, а старият войник я гледаше, обърнал към нея глава на възглавницата.

Смъртнобледен, с изострени черти и с черни кръгове под очите, той нежно се усмихна.

– Ку-ку, хлапе – промълви с глас, пресипнал от стенанията, когато трионът режеше костта му. – Ето, че пак сме заедно…

– Ти… Ти се събуди? Отдавна ли?

– Не, успокой се… Толкова сладко спеше, че не ми даде сърце да те будя… И всичко изглеждаше толкова… Всичко беше толкова спокойно.

Анес го наблюдаваше недоверчиво, не знаеше какво да му каже, а очите ѝ едновременно блестяха от щастие и сълзяха. Балардийо говореше с нея. Балардийо не беше мъртъв. Балардийо беше тук и щеше да остане завинаги, както я успокояваше, когато тя беше малка.

– Защо – запита той – нищо не ме боли?

– Натъпкан си с отвара от златен блян.

– Златен блян ли?… Боже мой… върши чудеса.

– Лепра го донесе. Вероятно го използва, за да облекчи болките, които му причинява раната…

– Трябва… да му благодаря.

– Ще ида да го намеря! – рече младата, изпълнена с плам баронеса и стана. – Ще извикам и останалите! Те всички са долу и чакат да…

В порива си тя едва не отнесе вратата, но Балардийо я спря.

– Не, хлапе… Не… – той вдигна ръка и я насочи към нея, но не можа да понесе усилието и я свали веднага. – Може би по-късно…

Анес разбра и леко смутена се върна.

Този път, вместо отново да се намести на фотьойла, тя седна на леглото до Балардийо и хвана дланта му.

– Аз… Аз съжалявам – изрече и сведе надолу очи.

– За това дърто крачище ли? – възкликна старият войник леко престорено, но тъй като Анес не се засмя, стана сериозен. – Няма съмнение, че провидението е пожелало да приключа живота си на един крак вместо на два. Вероятно това ще ми попречи да участвам в приключенията, но няма значение. В края на краищата вече съм стар. И може би е време да се оттегля…

– Ти ли?

– Погледни ме, Анес. В какво съм се превърнал?

– Старо магаре, което обичам и за което е рано още да се затвори в обора…

Развълнуван, Балардийо се усмихна.

– По-добре ме чуй, хлапе… Бях войник, човек на рапирата и служех на баща ти. Мислех си, че вероятно ще се прославя, че дори бих натрупал богатство на бойното поле. Или може би нямаше да постигна нищо подобно, не бе изключено и да загина. Но никога не съм си представял друга съдба, освен тази на боец и на човек на дълга… След това баща ти ми нареди да те пазя. Животът ми се промени в момента, когато те видях, но не осъзнах това веднага, съвсем не. Дори отхвърлях очевидното, но времето минаваше и все повече се привързвах към теб. Знаеш ли кога ми стана ясно?

– Не.

– Беше още много малка. Може би на четири или на пет годинки. Ти… Ти беше по-ниска от рапирата ми – за миг погледът на Балардийо се зарея сред спомените. – Накратко… Един ден изчезна… Просто изчезна. Естествено, ние те дирихме. Първо в замъка. После, в околностите му, все по-далеч и по-далеч. Не можехме да те намерим, въпреки че те викахме с все сила. Организирахме хайки в гората. Претърсихме езерото, ровихме по дъното на реката. Напразно… И тогава изпитах чувството, че ще умра. Престанах да се храня, да спя. Щом някой идваше с вест, бях раздвоен между надеждата, че си спасена, и ужаса, че са намерили малкото ти телце безжизнено… Беше… Беше истинско мъчение… Това мъчение ми беше необходимо, за да разбера… или по-скоро за да призная, че те обичам като плът от плътта ми и че моята съдба е вечно да бдя над теб…

С плувнали в сълзи очи, Анес не можеше да отдели погледа си от Балардийо.

– Това, което се опитвам да ти кажа, хлапе… – продължи Балардийо – това, което се опитвам да ти кажа, е, че човек понякога се нуждае от време, за да разпознае предначертания му път, но никога не е в състояние да победи неизбежното… Всеки от нас има своя съдба, разбираш ли? Съдба, която може да е много различна от онова, за което си мисли, или от онова, което желае. За някои хора, тази съдба е много скромна. Но за други – такива като теб – тя е… велика…

Анес се замисли и кимна, но отклони погледа си и не отговори.

– Мисля… Мисля да поспя малко – рече старият войник с немощен глас. – Ще е добре, ако сториш същото.

Младата жена стана.

– Но не във фотьойла – заяви Балардийо. – Не тук… Иди да си починеш в твоята стая.

– Хирургът се разпореди да те наблюдаваме…

– Стаята ти не е далеч, Анес.

Тя се поколеба, след това каза:

– Добре. Обаче…

– Какво още, хлапе?

– Ами нали сега съм тук? Как завърши онази история с мен?

Балардийо се усмихна уморено.

– О, това ли… Появи се след три дни, толкова внезапно, както и изчезна. Марион те намери: играеше си безгрижно в градината. Беше облечена със същите дрехи. Само беше малко жадна, но никога не разбрахме…

– Не си спомням нищо.

– Естествено, че не помниш. Казах ти: беше съвсем малка. Странно приключение, нали? И след това – не се учудвай защо никога не съм се отделял от теб…

– Хайде, почивай, старо магаре…

 

Прочетете още

124-the_count_of_monte_cristo

„Граф Монте Кристо“ – световен мюзикъл на българска сцена

След световната премиера на мюзикъла „Граф Монте Кристо” от Ив Деска през лятото във Варна, …