Лира Литературно-рекламна Агенция
Борислав ГЪРДЕВ
„Една и съща река“ е сред приятните романови изненади на 2015 година.
Здравка Евтимова е утвърден майстор на разказа – „Сълза за десет цента“, 1994, „Кръв от къртица“, 2005, признат и ценен у нас и в чужбина –Англия , САЩ, Италия, Израел, Канада, Китай, Франция, Русия, Индия…
Романи пише по- рядко, но и те , започвайки от „В студената ти сянка, лейди“, 1997 и преминавайки през „Линди“, 1999, „Четвъртък“, 2003 или „В гръб“, 2010, са винаги свежо поднесени, съчетаващи увлекателен сюжет и предизвикателни обобщения.
Особен и специфичен като структура и внушение е всеки неин епичен замисъл.
„Една и съща река“ е всъщност циклизиран разказ с постоянни герои,съчетаващ в себе си суровия поглед към бедния пернишко – кюстендилски ареал, превърнал се в заден двор на столицата ни, непривичния сказов наратив, плавно преливащ ту в поема в проза, ту в брутално и жестоко ъндърграунд повествование, черния хумор и гротесково поднесените образи.
Познавам добре нейния свят и не се учудих, че и сега той е населен от бродяги, несретници, проститутки, мутри и светци.
Новото в „Една и съща река“ е неочакваният хоризонт, търсен и намерен от авторката, водещ към одухотворяване, извисяване и връзка с Бога.
Дори в забравеното от всички Старо село, смачкано от безумията на Прехода ни.
Типичната вселена на Евтимова присъства тук като константна величина – мръсната и жалка кръчма „Котката“, бардакът „Венеция“, училището със страдалката – българистка госпожица Петрова, коравите чешити, водещи жалко съществование и попаднали в лапите на местния феодал Яков и неговия бияч Киро, вечните цигани, водени от прочутата знахарка баба Марица и семейството на Славка и Васил с трите им дъщери, около които се заплитат основните конфликтни точки .
„Една и съща река“ е нашенска мръсна, свирепа приказка, но с хепи енд.
И трите дъщери на Славка сами направляват съдбата си.
Пирина напуска Яков , за да помогне на болния Калчо, Сара е курвата – светица, стимулирала столичен богаташ да изгради храм в нейна чест, носещ помпозното име „Света Сара“,а Люба преобразява едновременно наемния убиец Киро, доставчика на кръчмата Давид и циганина – левент Захари, всички пленени от нравствената й чистота и духовен стоицизъм.
Всяка от сестрите е семпло, но умело портретирана и индивидуализирана.
Всяка е по своему привлекателна.
(На мен еднакво ми допада и ученолюбивата Люба, и непреклонната Пирина, жертвала се за спасяване живота и душата на сина на аптекарката Коена.)
И всяка по специфичен начин облагородява дивия пейзаж и жестоките страсти, бушуващи в селцето безспир.
В добавка атмосферата в кондензирано – стегнатия роман е пропита от състрадателната чувствителност, характерна за талантлив женски автор.
Впечатлява финалът на романа – въпреки опожаряването на „Света Сара“ от бандата на олигарха Яков, цялото село се впряга да гради нов храм, предавайки камъните на Киро, защото „само той можеше да зида. Градяха църква, която не приличаше на църква.
…Нямаха църква.Нямаха име за нея.Нямаха икона.
Нямаше нито едно непознато лице.
Господ беше дошъл тук и мъкнеше камъните с тях за строежа.
Всички от Старо село го познаваха.“
Тази жертвоготовност и впрягането на колективната енергия в името на благородна цел стопля душата ни, възвисява ни, прави ни по – добри.
А след затварянето на последната страница на романа „ Една и съща река“ се уверяваме, че българската проза продължава да е жизнена и перспективна.
И че Здравка Евтимова е отново на висота, като сме в правото си в бъдеще да очакваме от нея още силни и качествени книги.
„Една и съща река“ тук
