Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния ден, 21 юли, е роден Васил Априлов – един от първите деятели на българското Просвещение. Името му се свързва най-вече с основаното от него първо българско светско училище в Габрово и финансовата помощ, която той оказва. Но Априлов не е само благодетел, общественик, а и ярък публицист, автор на няколко книги и брошури – „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842), „Мисли за сегашното българско учение“ (1847) и др .
Всяка една от тях, за историческия момент, в който излиза, е израз на огромната му любов към България и страстен призив за национална самоопределеност на неговите сънародници в Османската империя.
Васил Априлов е роден през 1789 г. в Габрово. На единадесетгодишна възраст брат му, търговец, го отвежда в Москва (1800). Установява се в Румъния и завършва гимназия в Брашов. За кратко следва медицина във Виена (1807-1809).
През 1811 г. се установява в Одеса, където открива фабрика за водка. Привлечен е в легендарната „Филики етерия” – тайното общество, което извоюва независимостта на Гърция. Заради финансовата подкрепа, която оказва на етеристите и досега е обвиняван в елинофилство. От 1826 г., още преди успешния край на гръцката освободителна епопея, се оттегля от бизнеса и се отдава на книжовна дейност в служба на поробените българи. Възгледите на руския славист Юрий Венелин затвърждават негова отдаденост на освободителната кауза и успеха на българското просветно дело. Априлов е в тесни връзки с учени от ранга на Погодин, Григорович, Стразневски, Ханка, Шафарик. Става твърд застъпник на въвеждането на новобългарския език в българските училища за сметка на църковнославянския и гръцкия език.
Чрез писма издирва по българските земи свои сътрудници и ги насърчава да събират старини и народни песни. Негови дописници стават Захари Круша, Райно Попович, Неофит Рилски, Анатолий Зографски и др. С тяхно съдействие пръв обнародва образци от средновековни български монети, както и текста на няколко старобългарски грамоти.
През 1835 г. с помощта на Николай Ст. Палаузов, братята Константин и Димитър Мустакови, на други български търговци в странство и търновския митрополит Иларион, открива в Габрово първото чисто българско взаимно училище, сегашната Априловска гимназия.
Умира през 1847 г. в Галац, на път от Габрово към Одеса – самотен и разяждан от туберкулозата. Завещава на габровската община значителна сума, с която да се построи нова сграда за основаното по негов почин училище. Първоначално е погребан в Галац, а впоследствие останките му са пренесени в двора на Априловската гимназия. През 1935 г. пред училищното здание му е издигнат паметник, изработен от скулптора Кирил Тодоров.
Ето какво пише големият учен Михаил Арнаудов (1878-1978) за значението на Васил Априлов в монографията си „Васил Априлов”
„Теглейки общата сума на онова, което означава Априлов за ранното Българско възраждане, ние не можем да отминем мълчаливо отрицателните отзиви за характера и дейността му, изказвани от някои съвременници. Най-напред Найден Геров, възпитаник на одеския лицей, кори своя опекун във високомерие и егоизъм, като изтъква, че Априлов бил искал „сичко нещо, дето стане за нашите, от него да е“, или че „някой ако иска да направи нещо, той гледа да го развали, за да не се чуе друг, освен него“. Геров, едва 18-годишен юноша, не привежда доказателства в полза на това тежко обвинение и явно е, че тук говори оскърбеното самолюбие на един мнителен младеж, който не може да търпи ни надзор, ни авторитети. В средата на одеските български питомци се поддържа упорита мълва, плод на груба подозрителност, че Априлов, подобно на другите стари, бил недостъпен и затворен, отнасял се надменно към младите, проявявал отвратително скъперничество и дори русинът В. Григорович е наклонен да вярва това, когато се среща в 1844 г. с Априлов и извлича крайно неблагоприятно впечатление от него. Сдържан, резервиран, почти хладен, авторът на „Денница“ не очарова скептика учен, който очаква възторжен прием и сантиментална откровеност. Няколко години по-късно и Раковски се поддава на това внушение, като твърди за покойния вече Априлов, че той бил се провъзгласил за български просветител „само с голи речы и за пуста слава“, че оставил някои българчета в Одеса да умрат от глад, че лишил Венелин от поддръжката си и така станал причина да почине той в една московска болница, и че не било никаква заслуга да е завещал Априлов богатството си за габровското училище: „Можеше ли да го вземе със себе си в гробу? Той ще не ще го остави“ („О Асеню I“, 1860).
Отричайки родолюбие, щедрост и всяко благородство у Априлова, Раковски повтаря безкритично слухове от обидени или повърхностни хора, които и след гроба не могат да оценят справедливо една чужда тям по дух и морал личност. Нека не се забравя, както добре изтъква това Ив. Д. Шишманов, че през цял живот Априлов е гнетен от тежка гръдна болест, която му налага най-големи грижи за здраве и спокойствие, обричайки го и на сдържаност в обноските. През 1845 г. Априлов се извинява писмено пред чешкия учен Ханка, че не отговорил овреме на писмото му, понеже от две години „изнурителна болест“, „тежък недъг“ го приковавал към леглото. Зает с лекуването си, Априлов по неволя ще попада в мрачно настроение, що стига до униние и песимизъм, които го правят може би в известни моменти недружелюбен или неотзивчив. И после: този тъй известен меценат съвсем не е толкова богат, за да прави по-големи дарения, без риск да се лиши от най-необходимото. Удивлява ни по-скоро готовността му за жертви – когато той напр., покрай всичко друго, заявява, че е готов да напечата на свои средства българските грамоти, които притежавал Шафарик; или когато полага толкова усилия и дарява значителна сума за паметника на Венелин. Всичко, което знаем днес за живота, дейността и възгледите на Априлов, иде да подчертае крайно тенденциозния характер на обвиненията против него. В наши очи този вечно болничав човек изпъква като един силен по дух филантроп, способен да преодолее и лични несгоди, и най-естествения за самотника егоизъм. Научно-литературните и родолюбивите му почини ни налагат пълна реабилитация на паметта му. Че той пръв измежду толкова одески търговци и заможни българи в чужбина издига мощен глас за организуване на българската просвета и школа; че той отделя такава значителна сума от своя скромен капитал (76,000 рубли), за да издържа до смъртта си габровското училище, на което после завещава и всичкия си имот; че с няколкото свои книги и брошури той начерта пътищата на българската книжнина и на българския език, улучвайки правилно бъдните им насоки; че той зае такова решително становище по черковния въпрос, насърчавайки ръководни лица и среди за извоюване на българска йерархия; и че в безпътицата на мнения и при липсата на авторитетни водачи той олицетворяваше съвестта и ума на народа си, за да влияе тъй благотворно върху цялата наша интелигенция – това е твърде значителен актив за оногова, който не дири никакво удовлетворение приживе и не знае друга подбуда освен живото съзнание за дълг към нещастното отечество. Спечелил толкова обширни и сериозни знания, без умисъл за кариера; прикрил своята вродена чувствителност, за да не страда и душевно; способен, въпреки всичко, на страстно увлечение от един идеал – просветата и въздигането на рода си, Априлов буди удивлението ни с рядкото си постоянство и преданост. Сила на характера се съчетава у него с дълбок социален инстинкт и будна мисъл. Никой друг българин в чужбина не може да му се равни тогава по ум и активна любов към потиснатия и необразован народ. За всеки случай: влиянието му върху поколението, на което той принадлежи, е едно от най-силните и плодоносните, каквито знае епохата от 1835 до 1850 г.
