Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 27 април, се навършват 149 години от рождението на Пенчо Славейков. Благодарение на неговото творчество българската литература се европеизира и се издига на по-високо ниво. Това е причината често да остане недоразбран и неоценен. Преждевременната му смърт е причината на не попадне сред номинациите за Нобелова награда. Шведският проф. Ал. Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, е подготвял неговата кандидатура пред Нобеловия комитет.
Пенчо Славейков е роден в Трявна като осмото дете на известния поет, вестникар, общественик и народен учител Петко Славейков. Майката му – Ирина Райкова, е от известен местен род.
Само един от учителите му оставя траен спомен в него:
„А все пак трябва да съм учил нещо, защото в тревненското училище аз достигнах до втори клас… и от другарите си най-много разбирах французки, който език ни учеше стария зографин Даскал Генко… Стар беше тоя даскал, стара неговата метода, но на мене неговата благост влияеше повече, отколкото бастуня и шамарите на другите даскали…“
През 1884 г. се разболява се тежко след заспиване върху леда на Марица. Две години след инцидента баща му го води на лечение във Виена. Първата му стихосбирка е „Момини сълзи“ (1888), за която в едно писмо Вазов му пише, че в нея „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Въпреки това Пенчо Славейков е недоволен от първата си лирическа книжка и полага усилия да я изземе от пазара и да я унищожи. Работи за Вазов в редактираното от него сп. „Денница”.
Сътрудничи в сп. „Мисъл“, редактирано от д-р Кръстев. Получава през 1892 г. стипендия и през октомври заминава за Лайпциг, където записва философия. Един семестър прекарва в Берлин. Учи ревностно немски език и немска литература. Изучава европейското изкуство и култура. Поетичните си творби помества в българския периодичен печат. Непосредствено след установяването си е Лайпциг е избран за председател на българската секция на Славянското академическо дружество.
И в Германия продължава да се лекува, но без особени резултати.
Година след смъртта на баща му излиза стихосбирката си „Епически песни“ – книга първа (1896). „Блянове“ – книга втора на „Епически песни“, е публикувана през 1898 г. През 1902 г. излиза от печат библиофилско издание на „Епически песни“ в 13 екземпляра. Четири години по-късно е факт и лирическата му книга „Сън за щастие“, а през 1910 г. читателите му имат „На Острова на блажените“. До смъртта си работи над „Кървава песен”.
Нека да си припомним неговата „Фрина“.
Отдавна спят Атини в сън дълбок,
от празненствата на Деметрис морни;
и мяркат се по месечина само
самотни люде, низ свещенний път
от Елевзис завръщайки се късно.
В безмълвието нощно мирно тънат
чертозите и мряморните сгради
во сянката на тъмните оливи;
а горе там тайнствено над хълма,
кръз булото на нощната мъгла,
изстъпва храмът дивен на Палада –
като че блян от морний сладък сън
на многолюдния град, заспал под него.
Отдавна спят Атини в сън дълбок.
Едни не спят в чертозите на Фрина
поклониците нейни. Буйна глъч
ехти оттам: те пиршествуват в чест
на гордата хетера – в чест и слава
на хубостта, която в Елевзис
днес погледа им с облика си дивен
очарова и възхити… Събрани
на буен пир, окичени с цветя,
излегнати на губери коринтски,
лежат хетери в нега упоени,
во накита от маргарит и пурпур,
с полуприкрита благовонна гръд –
и грей сред тях, като посред звезди
Вечерницата, златокоса Фрина.
Възмогнати над бронзови амфори,
езици пламък, сякаше обзети
от някакво вълшебство, свят и сенки
над гостите пируващи премятат.
Фригийско вино лей се изобилно,
за гостените во потири златни,
поднасяни от хубавци момчета;
рабите черни в сребърни блюда
разнасят даровете на Приапа.
И сам Приап, усмихнат благосклонно
от пйедестала мряморен, изглежда
как наедно с хетерите пирува
отборний цвят от граждани атински.
На пир у Фрина – чест е за отбрани!
И сбрани бяха тука рой артисти,
посланици, софисти и архонти.
То беше пир на грации. – Неспирно,
като каскад, се мятаха слова,
кръстосваха се остроти и мисли,
и въждоленно взора взор пронизва.
А лятна нощ през прозорците гледа
в чертога пиршествен и лее,
со тихата прохлада, аромат
от миндали, оливи и неранзи,
и дъха страст и нега во сърцата.
По Фринин знак, зад стройните колони,
подобно на видение въздушно,
се появи харита Агатея –
сама се тя таз вечер появи;
не в рой танчарки, както други път,
и не в хитон, тъй както друга вечер,
а нага – само тънък син воал
заметнала през кършена снага;
косата ѝ с гирлянда теменужки
обвита, блясна в камъни безценни.
Замлъкна пирът буен мигновенно,
замряха думи страстни на уста
и чашите подигнати се снеха…
Тимпан и флейти огласиха тихо
чертогът глъхнал. И възторжен клик
екнa – ответ на крехкия поклон
от младата харита.
Тя свенливо
пристъпи, спре се – и полетя в миг,
неочаквано подзела вихрен танец,
под ритма на йоническия химн…
Но първий вихър тихо се уляга
и стронций стан по-бавно и по-бавно
се вие кършен. В страстните извиви
се ту отбули от вуала син
прасецът на крачето ѝ вълшебно,
ту се отголи трепетно бедро
и пак заметне; ту при бързий мах
над челото ѝ камъни безценни
пребляснат, сякаш сипнати от тъмно
небо звезди. И в блясъка им дивен
спря, застоя се тя и се преви
под блясъка на тоз каскад вълшебен…
И ей низпада излеком лазурний
вуал – и нага, трепетна и страстна,
примре в купнеж и шемет на желаиье.
Прехласнати и упоени всички,
очите си не снемаха от нея,
и властний дъх на красота и страст
сърца им с трепет сладостен погали.
През погледите, осветлени с тъмно
желание, душата им ловеше
на стройнний стан движенията дивни
и техний израз… Изпод вежди само
плешивий, низколобен хелиаст,
лукавец Ефтий, метна не веднъж
към Фрина поглед – и коварен усмех
префръкваше през тънките му устни.
Отдавна мъст замислил беше той
за Фрина, що му любовта отвъргна
и го осмя – и ето сгоден повод
изварди той и схвана тая вечер.
––
Спре танеца… Плешливо чело Ефтий
полупривел, полека се подигна
с наздравна чаша в старческа ръка:
– „Съзва ни Фрина тук на весел пир,
и виното ѝ услади сърца ни,
тъй както на харита Агатея
вълшебний танец погледи плени,
и услади душата възхитена…
Блажен на пир поканений от Фрина!
Но дваж блажен е, който преживее
на пиршеството днешно радостта! –
Божественото празненство без време
напуснахме… но кой е тоз безумец
да възпроптае: Фрина ни отлъчи
от дълг свещен? Към хубави прищевки
сам Зевс е благосклонен; а дано
прищявката и на самата хубост
чело му с гневни бръчки не замрежи!
Но ако би гневът на гръмовержца
да сполети кого и да било –
в горчивини утеха и услада
ще бъде нему сладостния спомен
за тая нощ… Наздравие за Фрина!“
Но никоя се чаша не подигна.
Че в погледите, още упоени,
недоуменье трепна: дали глума
полупияний хелиаст подмята?
Какво е туй двусмислие на думи?
Зловещия му поглед и усмивка
каква измама крият?… Върху Ефтий
изпод ресници тъмни огнен поглед
устреля гнявно Фрина, като че
зад тъмен облак мълния да блясна,
и буря бе след мълнията близко.
Но сладкодумний Хиперид – чиято
душа пръптеше, като пеперуда,
около дивний лик на Фрина, в знойно
желание – подхвана вдъхновенно:
„Зашеметил е сладкий вакхов дар
на стареца помръкналият ум.
На пир у Фрина, старче, не е гракал
до нине гарван!… Горе на Олимп,
за весел пир, самите богове
прекъсвали са своите дела.
Или не знай това мъдреца Ефтий?
Мъдрец е! – не е чудно, че не знай…
Зевс гръмовержец, той не се ли сам
престори лебед – само за да може,
божественост отмахнал, а со нея
и дълг оставил настрана – наслада
поне за миг, за кратък миг да вкуси
от хубостта?… Или пък и това
е щукнало из паметта на Ефтий?
Или той мисли, че на боговете
да подражаваш, ще да е престъпно?
Хитрец е Ефтий; хитростта не знае
което знай – тя знае що ѝ тряба!
Пред богове грехът не грях се смята,
ако се той допадне с хубост тям.“
И тука той, към старий хелиаст
като устреля поглед, ядно викна:
„Во полози, кат низкий лоб на Ефтий,
плешивостта плешиви мисли мъти!…
Другари! Ний въздадохме достойно
на боговете чест – а да издигнем
наздравица сега за хубостта:
– Щастлив, комуто помисли високи
в сърцето лее хубостта – сърцето
за ниска завист и коварства чуждо!
Щастлив, когото Фрина ощастливи!“
Подхванатий внезапно тост пресече
речта на Хиперида. И далеко
вън от чертога пиршествен, отнесе
презнощний екот името на Фрина…
И пак подзе отново Хиперид:
„За оногова, чийто дух е чужд
за хубостта – пустиня е живота,
и в младини за него няма младост;
макар роден в Атини, той е варвар!
Ще дойде ден, и той не е далеч,
вселената когато ще да знай
една богиня само – Хубостта!
В живота на безсмъртие начало,
и в мъртвото емблема на живот; –
и земния живот на человека
ще бъде само нейно тържество,
в незиблемия неин храм: Наслада.
Аз виждам вече дигнат първий храм
в Атини. В прах ще скланя человек
чело – но не пред блянове с длето
изрязани от камък, не в безмълвно
смиренье – там сърцето на сърце,
пред живата богиня, пред това,
което вечно женствено е в нея,
ще да поднася възделенно жъртва.
И сляп е онзи който веч не вижда
в Алфея, Лесбос, Тенедос – не бъдни,
а сбъднати свещенни тържества.“
Извърна се към Фрина той и чаша
в ръка с тържествен възклик дигна: Ζήτω,
богиня над богини – Хубостта!“
Поднеха се напълнените чаши,
и прязнощния екот втори път
далеч отнесе името на Фрина…
И в порива на гордо изстъпленье
тогава се изправи тя сама: –
– „От тебе мисъл – волята от мен!
Не позволиха да въздигна Тиви –
добре, тогава ще въздигна храм
на Хубостта… И не при Елевзис,
а в моя храм да дойде, който има
душа и нея иска не напусто
да принесе за жъртва: до забрава
от тялото Кипридино да пий
амброзий животворен! Боговете
в самозабрава са го влели в него.
в самозабрава нека пий човек
и с боговете равен се усети,
за миг, поне за кратък миг в живота.
Тълпата пълни храмовете; – храма
на Хубостта е само за избрани.
Там няма достъп онзи, на когото
плътта е сал отрепка на душата!
На Фрина Храмът място за такива
не е; – и нека те да се тълпят
во храмове, където боговете
говеда само възприемат жъртва!“
Послединй звук от думите безумни
в злокобний смях на Ефтия заглъхна.
И гостите во няма изненада,
когато се извърнаха към него –
все с тоя смях престъпваше той вече
през прага на чертога… Мигновенно
пресякна шумний преди малко пир,
че ужасът простря крила си черни
и вихрено ги сви, като обвея
пируващите с мразния си дъх.
Внезапен трепет – и сърце и памет
и поглед се изясниха за миг! –
Един през други плахи и смутени
пируващите бягаха навън…
Едните само пламенни езици,
от медните амфори, се преплитат
вълшебно пак низ пустия чертог –
и техний блясък играе и тъмней
над тъжните останки от пирът:
превърнати блюда и повалени
потири златни, благовонний сок
над губери разлян и разорвани,
разфърлени венци… И сал Приап,
усмихнато от своя пйедестал,
невъзмутим изглежда… Загасняват
един след друг амфори – и нощта
безмълвно се примъква во чертога.
А долу там в градината сами,
в потайно време в таен разговор,
разхождаха се Хиперид и Фрина, –
докле нощта премина и роса
постла земята морна призори.
––
И пръсна се в зори, подобно гръм,
мълва зловеща из Атини. Стръвно,
като възпиран порой, вмиг избухна
народний гняв. И стече се на Пникс
насъсканата сган со вик злокобен,
от тъмний смях на Ефтий ясно ехо:
„Смърт, смърт за Фрина! Зарад нея, нас
ще да постигне грозний гняв на Зевса!
Смърт, смърт! На съд!“
И още нея вечер,
под стража, пред съвета на мъжете
повлякоха повинната хетера.
Наметна своя модър звезден плащ
пак над Еллада ароматна нощ;
певеца нощен, в своя блян унесен,
из тъмните оливи се обади.
Потънаха во мекий лунен свят
и храмове, и сгради, и чертози;
подобни на видение неземно,
со мряморните неми богове,
възстанаха далечни Пропилеи.
Заглъхнаха егейските вълни…
И само там народната вълна
с злокобен шум бучеше невъзпирно;
и с жад за мъст изпълнени сърца,
от мъдрите венчани хелиасти
очакваха присъдата во трепет.
Облегната на тъмната колона,
безмълвно там стоеше Фрина. Бледний
вуал на плахост бе прибулил леко
лицето й. Но гордо тя стоеше
унесена в нерадостни мечти…
Не слушаше тя думите на Ефтий, –
тъй както сам той, ней отдавна знайни.
Той обвинява? Нея! – пред която
се виеше до вчера като червей!
Пред погледа ѝ мяркаха се там
архонтите; но виждаше ги тя
да се тълпят на зван у нея пир –
и като жъртвен чад ликът Кипридин.
да я облъхва страстният им шепот.
Тогаз какво покорство, а сега
каква злорадост в погледа им грей!…
– На̀, онзи там намръщен хелиаст,
не ми ли се кълнеше той и снощи,
че моята усмивка благосклонна
е висши дар човеку на земята?
А онзи другий с равнодушен поглед –
така ли ме той гледаше преди?
А Ефтий сам? В омая на страстта,
в домогвание за една милувка,
не ме ли той възнасяше – Киприда?!
И ето го подигнат против мен –
за богохулство – чрез боготворенье
на туй що е божествено в живота –
на туй що сам принася жъртви той!
И жъртвения плам му е опърлил
плешивий лоб – душевна пустота
засипал с пепел на угасли страсти.“
Сам Хиперид бе сладкодумна реч
подзел и веч привършва – тя не чу
и неговите думи на защита.
Тя виждаше едно сал: – миг след миг
как мръщеха архонтите чела
и погледи под гнявно свити вежди
от миг на миг как бляскаха зловещо –
и свойта учест сети тя решена…
И мярна се тозчас през паметта ѝ
со камъне пребитий труп на Лая.
И побледи я трепет лек, разтворил
вмиг устните ѝ – чу тя на сганта
подсторена из ропота ѝ вик:
„Смърт, смърт! Млъкни, безумний Хиперид,
безпътен за безпътната хетера!“
И веч готов отсъда на отсъди,
съветът на мъжете се подигна.
Изстъпи се тогава Фрина гордо
пред мрачните архонти – и за миг
отметна своя пурпурен хитон,
и тъй застана. В златолунний бляск
отсякоха се мраморни плещи
и дивен стан, и девствени гърди
в тайнствено вълшебство осияни.
Замая всички погледи прибули.
И сякаше из тия форми лъхна
неземний гений на величье земно,
и с трепет свят душите той изпълни.
И вдъхновенно викна Хиперид,
като издигна сърчено десница:
– Киприла! Вий нима ще поругайте
богинята! На вас туй дивно тяло
не вее ли небесно откровенье! –
И преклони лавровенчано чело
благоговейно пред Киприда-Фрина
той сам тогава… Сонмът хелиасти,
а заедно со тях и цял народ,
омаяни в безмълвие стояха.
А тя, надвластна в свойта нагота,
сияеше во златолунний бляск
изправена, като че вмряморено
видение – десница до сърце
допряла, сякаш трепет да въспре.
И дишаха божествените форми
спокойствие на горда красота.
И същата тълпа, що преди миг
ревеше „Смърт на гордата хетера!“
сега в захлас я на ръце понесе
към храмът на богиня Афродита…
И дълго ощ из улиците тъмни
безумний вик от хиледи гърла
ехтеше: „Φρύνη, θέα! Ζήτω, ζήτω!“
Книги от и за Пенчо Славейков тук
