Лира Литературно-рекламна Агенция
Светлозара Лесева е носител на голямата награда за превод от английски на фондация „Елизабет Костова“ – „Кръстан Дянков“. Тя беше отличена за превода й на романа „Под сянката на свещеното дърво“ от Вадей Ратнър. Възпитаник е на варненската първа езикова гимназия и на СУ „Св. Климент Охридски“, където придобива бакалавърска степен по специалността „Българска филология“ (2001) и магистърска степен по компютърна лингвистика (2002). Семестриално е завършила и второ висше образование по специалността „Английска филология“ в същия университет. Работи като главен асистент към Секцията по компютърна лингвистика на Института за български език при БАН и е сътрудник на издателство „Хермес“. Сред преведените от нея книги са „Снежно цвете и тайното ветрило“ и „Любовта на Божур“ (Лиса Сий), „Три чаши чай“ (Грег Мортенсън и Дейвид Оливър Релин), „Стъкленият замък“ (Джанет Уолс), „Под сянката на свещеното дърво“ (Вадей Ратнър) и „Воините на дъгата“ (Андреа Хирата). Предлагаме ви интервю с Лесева, взето от екипа на фондация „Елизабет Костова“ и предоставено на lira.bg от „Хермес“.
––––
От колко време превеждате?
– Занимавам се с превод на художествена и документална литература от 2008 година, но знаех, че някой ден ще превеждам, още от първите часове по англо-български и българо-английски превод в 10-и клас.
Коя е първата литературна творба, преведена от Вас?
– Първият художествен текст, който имах удоволствието да преведа, се казва „Снежно цвете и тайното ветрило“ на Лиса Сий. Това е втората преведена от мен книга, но споменавам именно нея, тъй като издаването ѝ хронологично предшества публикуването на първия ми превод, който е от областта на популярната психология.
Кои са най-често срещаните трудности във Вашата професия?
– От гледна точка на преводача трудност представляват, разбира се, непознатите културни реалии и предаването, дори чисто фонетично, на специфични за дадена култура или език думи, изрази, имена. В книгите, които съм превеждала, съм „се сблъсквала“ с китайски, урду, пущунски, кхмерски, индонезийски, и досегът с тези екзотични за мен езици винаги е удоволствие. За мен лично по-голямо предизвикателство представлява задоволителното предаване на спецификата на една творба с изразните средства на майчиния ми език – както по отношение на лексиката, синтаксиса, езиковите регистри и стилистиката на творбата, така и по отношение на постройката на мисълта, образността и т.н. При това изразните средства трябва да са дозирани правилно, така че преводачът да не натрапва внушения, да не слага думи в устата на автора, да не се опитва да го „надвиква“.
Бихте ли казали няколко думи за влиянието на автора, редактора и издателя на дадена книга върху работата Ви по превода й?
– Опитвам се да се абстрахирам от всичко, което не засяга произведението. Авторът ми влияе, доколкото, докато чета текста, се стремя да изпитам емпатия с него, да вникна в мотивите му да създаде един или друг герой по точно този начин, по който го е направил, или да използва именно думите, които е използвал. Опитвам се да му отдам дължимото. За подбора на книгите се осланям изцяло на редакторката, с която работя и която е връзката ми с издателството, Вера Янчелова. Отвъд възлагането на конкретен текст тя ми предоставя пълна свобода на работа. В общия случай не познавам стиловия редактор и не контактувам с него, което не означава, че не съм отворена за дискусии. По-скоро приемам този факт като знак, че всеки е свършил своята работа по веригата. Имам доверие в компетентността на редакторите и коректорите.
Какво прави един художествен превод добър?
– Правдивото отношение към текста. В работата си преводачът се бори с куп изкушения. Изкушението да вплиташ в текста смисъл по собствено вдъхновение. Изкушението да дотълкуваш или да дописваш автора. Изкушението да префинваш, да заглаждаш прекалено фразата. Изкушението да се осланяш на рутината. Изкушението да не разплетеш докрай смисъла. Добрият преводът е вдъхновен и с мярка. Гласът на преводача не бива да заглушава гласа на автора. Изпитвам дълбока признателност към наследството на големите български преводачи от миналото и съвремието, от които съм се учила и продължавам да се уча на изкуството на превода.
Кои бяха най-големите предизвикателства при работата Ви с оригинала на наградения превод?
– Най-големите предизвикателства бяха свързани с това да почувствам и да пресъздам адекватно лакътушността и екзотичността на мисълта, образността и изказа на героинята, от чието лице се води повествованието, както и сгъстеността и динамиката на фразата. По тази причина много внимание посветих на синтактичната постройка на изреченията, на търсенето на най-подходящите езикови средства, за да предам без големи щети богатството и смисловите пластове на романа, така както съм ги почувствала. Трябваше и да усъвършенствам езика на притчата и на мита, езика на изповедта и саморефлексията, езика на лозунгите и политическото папагалстване, както и превключването между тях. Немалко предизвикателство за мен като човек бе да понеса емоционалното бреме на историята и да я съпреживея.
Считате ли се за съавтор?
– Далеч съм от тази мисъл и искрено се надявам да не съм превишила правата си като преводач.
Подтиква ли Ви превеждането към писане?
– Засега не. Имам още много да раста в личностно отношение, преди да мога да се нагърбя с такава задача. Но когато порасна, може да стана писател.
Свързани заглавия
Светлозара Лесева и Надежда Розова с награди „Кръстан Дянков“
