Лира Литературно-рекламна Агенция
Всичко може да се случи, стига да вярваш истински!
Минерва Минт изобщо не се съмнява, че всичко може да се случи. Тя е на 9 години, има червена коса, зелени очи, лунички и двама приятели, с които би отишла и до края на света. Което може и да им се наложи да направят, за да открият родителите й, които мистериозно са я изоставили още като бебе в една пътна чанта на лондонската гара „Виктория”.
От тогава Минерва живее сама, също като Пипи Дългото чопарче, ако, разбира се, не броим семейството лисици, язовецът Хуго, снежните кукумявки на покрива и госпожа Флопс (чистачката, която я е намерила на гарата и сега се грижи за нея) – всички събрани в огромната вила „Гущер”.
Писателката Елиза Гуера и художникът Габо Леон Бернщайн забъркват една увлекателна, слънчева и спираща дъха история, изпълнена с чувство за хумор и много намигвания. Включително и към Астрид Линдгрен с нейната незабравима Пипи.
В седемте книги от поредицата Минерва, Рави и Томазина, или тайната Банда на кукумявките, преминават през различни приключения, свързани с разгадаване на мистериозни рецепти, разчитане на стари надписи и карти, срещи с наследници на пирати и дори полет с балон, за да стигнат накрая до съкровището на морските разбойници и до родителите на Минерва, разбира се.
Поредицата е предназначена за читатели на възраст между 8-12 години, но запленяващия текст, чудните илюстрации и специалните карти със сигурност ще изкушат и по-големите любители на приключения.
Безспорна заслуга за чудесния текст на книгите има и преводачката Нели Раданова, на която дължим и един от преводите на Умберто Еко на български.
Вярвате ли, че всичко може да се случи? Последвайте Минерва, за да се убедите!
През март ще излязат и последните две книги от поредицата – „Гората на говорещите дървета“ и „Съкровището на морските разбойници“, в която ще се сбъдне най-после мечтата на Минерва да срещне родителите си.
Елиза Гуера:
„Като бях малка всяка вечер майка ми ми четеше докато пресипне (или докато аз не й разрешавах великодушно да си легне) книгите на Астрид Линдгрен. Заспивах и се надявах да се събудя във Вила Вилекула… а вместо това – какво разочарование! – се оказвах в Милано. Накрая майка ми отказа да продължи да ми ги чете, като каза, че вече съм пораснала и тогава ми се наложи да направя две неща – да се науча да чета и да започна да си разказвам истории сама и така и до днес. Само дето започнах да записвам историите, за да могат да ги четат и други.»
Габо Леон Бернщайн:
«Роден съм в Буенос Аирес, Аржентина, през 1982 г. и от тогава ми се налага да преодолявам много пречки, за да стана илюстратор. „Тук не се рисува!“, казваше ми майка ми, като ми дърпаше ушите и ми сочеше надрасканата стена. „Тук не се рисува!“, казваше ми учителката, като ми дърпаше ушите и сочеше един надраскан учебник. „Рисувай където искаш… но трябваше да предадеш илюстрациите миналата седмица!“, казват ми често от издателствата, като ми дърпат ушите и сочат календара. В момента правя илюстрации за детски книжки и се занимавам с проекти за анимация и видеоигри.»
ОТКЪС
Едно безславно корабокрушение
Рави стоеше с притворени очи и се люлееше сред приказен тюркоазен свят. Десетки рибки се стрелкаха наоколо, малките бели къщички бяха накацали по брега и лек бриз подухваше от югоизток… Условията бяха идеални за следобедна дрямка и той вече заспиваше, когато…
– АКУЛА! – изкрещя момчето и изпусна едното гребло.
– Не, глупчо, това е риба луна – присмя му се Томазина. Тя държеше на коленете си един учебник за морски обитатели и го разучаваше вече няколко дни.
– Виждаш ли – започна да обяснява тя, – почти кръгла е и се оставя водата да я носи в хоризонтално положение, за да се освободи от паразитите. Ако се вижда само перката й, може да бъде сбъркана с акула…
– Е, аз наистина видях перката – оправда се Рави и протегна колебливо ръка към мястото, където беше изпуснал греблото, но се спря. – Сигурна ли си, че не хапе?
– Няма как да хапе, защото няма зъби!
– Хайде, продължавай да гребеш – подкани го Минерва. – Караше така добре преди… акулата.
Минерва седеше срещу Рави, точно до приятелката си, и почти с ебеше скрила в огромната си спасителна жилетка.
Тримата винаги обличаха такива жилетки, когато излизаха в морето с лодката „Алтея”. Но докато Минерва и Рави приличаха на наденици с крака, то Томазина, както винаги изглеждаше като излязла от модно списание дори и с тази ужасна жилетка. Освен това беше украсила жилетката си с пъстри лентички от плат, поръбени с дантела. Беше добавила и един непромокаем джоб, в който да пази чисто новата си чантичка (старата я беше изгубила в Града на разбойниците) в случай на корабокрушение. В тази чантичка Томазина носеше всичко необходимо за справяне при приключшния.
Рави потопи отново греблата във водата и си помисли, че това неговото е истинско робство. Защо все той трябва да блъска?
Няколко тюлена, които се припичаха мързеливо на слънце, се потопиха в морето и последваха лодката.
Томазина ги разгледа и прелисти книгата, като търсеше точната страница:
– Ето тука… Същински тюлен от Атлантическия океан… бозайник от семейството на Перконогите…
Двата тюлена плуваха много по-бързо от тях и след малко явно им омръзна да следват бавния ритъм на лодката. Задминаха ги и се скриха от очите им.
– Рави, дори тюлените те надминават! – клъвна го Томазина.
– Е, ако нямаш нищо против, капитанът съм аз, така че аз решавам с каква скорост да се движим.
Томазина повдигна едната си вежда със съвършена извивка.
– Ако това може да се нарече скорост…
– Карам полека, за да можеш да четеш, без да ти се завива свят – обясни Рави и замълча, като се надяваше неговата дума да е последна. „Освен това трябва да се съсредоточа в гребането“, помисли си той.
Минерва го беше научила да гребе, но му трябваше още доста практика, защото все не успяваше да удържи лодката с равномерна скорост. Тя ту се втурваше напред, ту спираше внезапно, като подскачаща жаба.
Но Рави щеше да има достатъчно възможности да практикува, защото, откакто откриха „Алтея”, Минерва, в чиито вени течеше кръвта на пирати и мореплаватели, реши, че ще я използват лодката всеки ден.
Дълго обаче трябваше да убеждават Рави. Той се съгласи едва след като Минерва се съгласи той да е капитан.
„Трябва да преодолееш собствените си страхове и границите, които сам си слагаш“, каза му тя в деня на първия урок.
Рави трябваше да признае, че гребането наистина му помогна да се справи със страха си от водата. А и имаше хубави моменти в морето… Веднъж пуснаха котва в откритата част на пристанището на Пемброуз, той остави греблата, легна в лодката и имаше чувството, че потъва в безкрайното небе. Никога не си беше почивал така хубаво, както тогава.
– Е, тъй като съм капитан – започна авторитетно Рави, – заповядвам да направим следобедна закуска!
– Божичко, какъв тиранин! – възкликна Томазина и затвори книгата.
Рави я погледна накриво: защо трябва да му говори винаги така иронично? И като си помисли, че я обича с цялото си сърце от първия учебен ден в Пемброуз, макар че тя е истински тиранин!
Минерва, която подозираше, че ще избухне поредната караница, отвори кошницата. На гладен корем вероятността да се скарат беше много по-голяма.
– Кой иска сандвич със сирене?.
– Какво друго има в кошницата? – осведоми се Рави, защото би искал да изяде поне десет сандвича.
– Много вкусни неща, приготвени от нашата френска готвачка – отвърна Томазина, която живееше в нещо като замък с голяма прислуга. – За пълнеж на сандвичите използва само бри и камамбер, които пристигат направо от Париж. Благодаря, Минерва – и Томазива взе сандвича със сирене. – Знаете ли, че тези ги е измислил лорд Сандвич, един адмирал от английските военноморски сили?
– Така ли? – каза Рави и погледна сандвича на приятелката си с уважение. След като го е измислил цял адмирал, на него, прост капитан, не му остава нищо друго, освен да го изяде. – Ще дадеш ли един и на мен? – помоли той Минерва.
– Бил много зает човек и му се налагало да обядва набързо – обясни Томазина, преди да отхапе елегантно от сандвича.
Приятелите й не бяха толкова деликатни. От морския въздух се огладняваше бързо и скоро тримата изпразниха кошницата.
Сега имаха нужда да подремнат малко. Момчето се изтегна на дъното на лодката и се остави да го люлеят вълните. Облачетата на небето приличаха на пухкав захарен памук, а въздухът ухаеше на водорасли и сол. Над малкото пристанище се виеха ята гларуси, привлечени от рибния пазар. Морето беше толкова кристално, че се виждаше как се стрелкат ята сардини.
Рави вече заспиваше, когато Томазина остави книгата за морските животни и извади от чантата си дневника, в който записваше всичките им дела.
– Ако капитанът няма нищо против – каза тя и побутна мило Рави с крачето си, обуто в лачена обувчица, – искам да говоря за приключенията, които не сме довършили.
Той я погледна отдолу нагоре и първото нещо, което му дойде наум, беше, че е много красива, после, обаче, се съвзе и без малко не й каза да го остави на мира. Но капитанът трябва да е великодушен с екипажа си, иначе рискува да го свалят от поста.
– Добре – съгласи се Рави и седна. Явно нямаше да спи днес.
Сините очи на Томазина блестяха лукаво: беше ясно, че ще направи каквото иска – със или без разрешение.
И на Минерва й се искаше да говори за последните приключения. Всеки път, когато се качаха на тази лодка, мислите й препускаха към Града на разбойниците. Бяха намерили точно там, в една огромна пещера под Адмиралската скала. А и името й беше „Алтея”, същото като на нейната пра-прабаба, изключително красива жена със свободен дух, с дарба да владее природните стихии.
Преди да бъде предадена от злия пират Блек Барт и отведена на смърт в Лондонската кула, Алтея намерила скривалище за няколко месечната си дъщеричка, дете на Мервил М., един от морските разбойници, чийто портрет беше във вила „Гущер”. Оставила й две неща – един могъщ талисман, който да я пази, и едно-единствено указание как да намери съкровището на разбойниците.
Само че Минерва и приятелите й не знаеха какво е станало с детето и със съкровището.
Едно нещо възбуди любопитството на Минерва: Алтея беше подписала прощалното си писмо до Мервил със знак във формата на кукумявка, обкръжен от надписа Domina Noctuae, което, както бяха открили след проверка в един латински речник, означаваше „Повелителката на кукумявките“.
Минерва почеса покрития си с лунички и изгорял от слънцето нос. „Дали има връзка с кукумявките, които живеят във вила „Гущер”?“, запита се тя. Освен това, тайното им скривалище се намираше на едно място, наречено кула Кукумявка. „Странно съвпадение…“ помисли тя.
Томазина прекъсна мислите й.
– Трябва да открием какво е станало с дъщерята на Алтея и Мервил – заяви тя.
– Но тя е родена преди триста години… – припомни й Рави.
– Няма значение – отвърна приятелката му. – Единствено по нейните следи можем да стигнем до съкровището и…
– До моите родители! – довърши Минерва с блеснали очи.
Макар че не го показваше, мисълта да ги намери, не я напускаше.
Рави въздъхна. Наистина нещата, за които можеше да мисли, полюшван от вълните, бяха твърде много.
– А после и това – добави Минерва, като извади от джоба си един смачкан лист.
Беше писмо, написано от някой с подпис „Дракона“ и адресирано до Минерва.
Момичето отново го прочете на глас:
– Който за хитър се мисли,
защото има ключа,
няма да се радва дълго,
друг ще победи!
Само това, няколко реда, които звучаха като истинско предизвикателство за Бандата на кукумявките!
– Кой е Дракона според вас? – попита Томазина.
Минерва тръсна глава.
– Би могъл да е всеки от жителите на Пемброуз… Който ни е следил и знае, че сме намерили ключа за Града на разбойниците…
– Но не и съкровището.
– Едно нещо е сигурно: не можем да се доверим на никого от селото.
Разговорът спря, когато Минерва забеляза нещо, което блестеше на пристанището.
– Някой ни наблюдава с бинокъл! – извика тя. – Но не мога да видя кой е… – присви очи и вдигна ръка да не й блести слънцето.
– О, не! Сигурно е Гилбърт с бандата си – изръмжа Томазина. – Не ни оставят на мира нито секунда!
– За щастие тука няма как да ни стигнат – въздъхна Рави с облекчение.
Ето го предимството на лодката: в нея човек може да е сигурен, че е недостижим за бандата на Гилбърт, която започна отново да тормози децата в Пемброуз и околностите. Но как ще се пазят от Гилбърт като слязат на сушата?
Тази мисъл толкова ги разсея, че никой не видя как се приближава белята… Огромна костенурка удари лодката.
– Напуснете кораба! – едва успя да извика Рави, но в този момент „Алтея” се преобърна и всички цопнаха във водата.
– Какво беше това? – попита Томазина, щом изплува до лодката.
– Една огромна костенурка се блъсна в нас – обясни Минерва. – Плуваше много бързо и изчезна за миг.
– Не е възможно костенурка да преобърне лодка… – отвърна Томазина.
Въпреки това Минерва беше сигурна, че се е случило точно това.
Всичко е възможно в Корнуол.
Особено в Пемброуз.
2
Загадъчният юнга
– И сега какво ще правим, капитане? – попита Томазина.
– Ами ще плуваме до пристанището – отвърна Рави. – Не е далеч…
– А лодката?
– Ще я бутаме – намеси се Минерва. – Не забравяй, Рави, че един капитан никога не изоставя кораба си!
Заплуваха безславно към Пемброуз и напредваха със сантиметър за пет минути. Рави се научи да плува с помощта на Минерва, но беше твърде бавен, дори рачетата, които лазеха по дъното, бяха по-бързи от него.
Когато най-после стигнаха до брега, бяха езтощени и мокри до кости, а едно зелено водорасло се беше залепило на бузата на Минерва.
Изтеглиха „Алтея” на сушата и се строполиха до нея без сили.
– Да му се не види, все пак се измъкнахме от тая каша – въздъхна Рави.
– Не забравяй, че бяхме само на десетина метра от пристанището, а не в океана – припомни Томазина.
– Както и да е, голяма работа беше! – каза един глас зад гърба им.
Обърнаха се изненадани и видяха две засмени черни очи. Гледаше ги някакво непознато момче. Беше облечено като юнга и носеше синя моряшка барета, нахлупена на челото.
„Ето кой ни е следил!“, помисли Минерва, като видя, че на врата му виси бинокъл.
От блясъка в очите му беше ясно, че момчето им се подиграва, без дори да се опитва да го скрие.
– А ти кой си? – попита Минерва, която винаги се радваше да се запознае с някого и беше много доволна, че не се налага да се сблъска с Гилбърт в условия, в които няма предимство.
– Казвам се Хенри – отговори момчето.
Дали на Минерва й се беше сторило така, или наистина се поколеба преди да отговори? Май усети лек гъдел по пръстите на краката си (знак, че някой малко послъгва), но може и да беше заради дългото плуване.
– И защо не съм те виждал преди? – попита Рави подозрително. Не му харесваше подигравателната усмивка на този тип.
– Пристигнах преди няколко дни – отговори Хенри. – Във почивка съм.
– В някой пансион ли си отседнал?
Ново колебание.
– А, да, – потвърди Хенри. – Тук наблизо… – но звучеше доста неопределено.
Минерва разгледа мургавото лице на момчето. Големите му черни очи не казваха нищо, но със сигурност лъжеше, защото сега усещаше силен гъдел по пръстите на краката си. Преди да успее да му зададе още въпроси, силен звук на тръба разкъса тишината на селото, последва я туба и една плачеща цигулка, и няколко барабана. Накрая се понесе хор от фалшиви гласове, който запя „Колко е хубаво да палуваш по море!” Това беше най-модерната песен в Пемброуз.
Рави си запуши ушите.
– О, не! –изстена той. – Хорът на Веселите рибари започва репетиция! – На вълнолома се беше събрала малка група музиканти и певци, облечени в униформата на английските военноморски сили. – Хайде, да се махаме оттука!
Свалиха спасителните жилетки и ги оставиха в лодката заедно с останалата екипировка – в малко село като тяхното нямаше опасност от кражби. Рави взе само кошницата за пикник.
– Довиждане, Хенри! – сбогува се Минерва.
Хенри се поклони елегантно.
– Очарован съм, че се запознах с вас, момичета!
– Колко е галантен… – въздъхна Томазина, поразена от държанието му.
Рави, обзет от ревност, измуча някакъв поздрав.
Тръгнаха към кея, където освен нормалното движение на рибния пазар кипеше трескава дейност. В интерес на истината, цялото село вреше и кипеше: краят на юли беше най-натовареното време ва туристическия сезон в Корнуол. Група доброволци окачваха украсите за големия Празник на моряците по тесните калдъръмени улички сред белите къщички с цъфнали саксии по первазите. На площада доктор Гералд и Оливър, единственият полицай в селото, гласяха фойерверките, а в градината на църквата старият енорийски свещеник Малет организираше годишния благотворителен риболов с помощта на усърдни стари моми от селото. Сред многото познати лица децата зърнаха Араминта Бартоломей и майката на Рави, госпожа Капур, увлечени в разговор с приятелката си Агата, която беше донесла кошничка със сиропи, направени с билки от пущинака.
Булевардът на сливите, главната улица, беше препречен от Лола, кобилата на Тимоти, собственика на единствената гостилница в селото – „Рибята кост”. На каручката бяха натоварени куфарите на някакъв нов клиент.
Тимоти Лонг, роден и винаги живял в Пемброуз, би могъл да е хубав младеж, само ако се покаже в по-добра светлина: например, ако не носи толкова старомодна рамка на очилата, или като престанеше да облича тези кафеникави жилетки с кръпки на ръкавите, които обичаше толкова много. Може би тогава нямаше да е толкова срамежлив с хубавата Гуендалина, която му правеше мили очи всеки път, когато го срещне. Точно сега двамата бяха заети с труден разговор. Тимоти беше червен като домат, а младата модистка беше очарователна с лилавото чадърче в ръка, което пазеше бялото й гладко лице.
– Здравейте, приятели! – поздрави ги Тимоти, като се възползва от случая, за да прекрати настъплението на Гуендалина.
Събеседничката му забеляза веднага, че от децата тече вода по улицата.
– Но… какво ви се е случило?
– Блъсна ни една огромна костенурка – отговори Рави. Той беше капитанът и трябваше да обясни причините за корабокрушението.
– Боже мой! Кой знае колко сте се уплашили!
– Нищо подобно – успокои я той, като се изпъчи и се направи, че не вижда притеснения поглед на Гуендалина.
– Но се изненадахме, че виждаме толкова голяма костенурка – намеси се Минерва.
– Наистина необичайно – съгласи се Гуендалина- Ти какво мислиш за това, скъпи Тимоти?
Собственикът на „Рибята кост” се изчерви и се разкашля, сякаш беше преглътнал накриво.
– Сигурно сте сгрешили, приятели – отговори той след миг и се изчерви още повече. – Тука няма костенурки, никога не е имало – добави той убедено. – Извинявайте, но трябва да тръгвам. Господин Колеман си чака куфарите – и той посочи единствения си клиент на прага на гостилницата. Хвана Лола за юздата и ги заряза, без да каже довиждане на Гуендалина.
Младата жена не се обиди, изглежда беше свикнала с особеното му държание, сбогува се с децата и тръгна към църквата.
Минерва се замисли. Гледаше гостилницата и собственика й и усещаше ужасен гъдел по пръстите на краката. Нещо не е наред.
– Какво има? – попита я Рави.
Минерва разроши и без това рошавите си червени къдрици.
– Видяхте ли каква физиономия направи Тимоти, като му казахме за костенурката?
– Да, държа се странно – съгласи се Томазина.
– Може би сме прекалено подозрителни – намеси се Рави. Единственото му желание в момента беше да се прибере вкъщи и да си облече сухи дрехи. – Вече ни се струва, че всички имат тайни… Скоро ще решим, че и енорийският свещеник крие някой скелет в гардероба…
– Всъщност, аз не видях костенурката – каза Томазина.
– Тимоти не каза истината – настоя решително Минерва. – Усетих гъдел…
Рави я погледна предупредително: Хенри се беше приближил отново до тях. Сигурно ги беше последвал без да забележат. Сега ги наблюдаваше с ръце в джобовете и с дразнещата си усмивчица на човек, който знаевсичко.
– Искате ли да ви кажа какво мисля аз? – намеси се той.
– Въобще не искаме! – отсече Рави.
– А пък мен ме интересува – каза Минерва и застана срещу Хенри.
Двамата се втренчиха предизвикателно един в друг.
Накрая момчето разпери ръце в знак, че се предава.
– Добре, исках само да кажа, че наистина ви е блъснала костенурка. Видях я с бинокъла – обясни той. – И не за пръв път идва по тези места. Така че приятелят ви не казва истината.
„Е, и ти не ни казваш истината“, помисли Минерва. Но все още не беше дошъл моментът да го разобличи. Засега я занимаваше повече въпросът защо Тимоти се държеше толкова странно…
– Грозотия! Дъртачка! Нещастник! – извика познат глас.
Децата се обърнаха. Едно малко папагалче с мощни гласни струни летеше към тях.
– Не е възможно!
– Наполеон!
Папагалът кацна на рамото на Минерва.
– Чудовище! – викна той в ухото й.
Минерва обърна глава и срещна погледа на две живи войнствени очички.
– Какво правиш тука? – попита го тя мило.
– Вещица! – отговори Наполеон.
Рави се разсмя.
– Май престоят в Бразилия не е направил езика му по-сладък…
– Въшка! – извика папагалчето. После, за да не пренебрегне някого, се обърна и към Хенри: – Ужасно същество!
– Хенри, представям ти Наполеон – каза Томазина. – Той е папагал от Бразилия. Където всъщност трябваше да бъде в този момент… – добави тя с почуда.
– Знам вече кой е – отвърна Хенри – Стопанката му е онази жена там – и момчето посочи госпожа Лавандър в градината на църквата, заедно с други организаторки на благотворителния риболов. – Емигрирала в Бразилия, за да заведе Наполеон в родната му земя, но сега тук на гости на една приятелка – обясни той и се засмя, явно доволен, че знае толкова много.
Минерва го разгледа с още по-голям интерес от преди. Хенри беше пълен с изненади. Би могъл да се окаже интересен приятел. „Но първо трябва да разбера истината за теб“, каза си наум тя.
Междувременно Наполеон отлетя.
– Довиждане, грозни мутри! – сбогува се той и кацна на рамото на стопанката си.
– Госпожа Лавандър има страхотен тен – отбеляза Томазина. – Бразилия й се е отразила добре.
– Ммм… – промърмори Минерва, но очевидно не я слушаше. Беше твърде ангажирана с това да наблюдава жителите, заети с работа из цялото село. Сред тях се криеше Дракона и никой не беше извън подозрение.
Да, Пемброуз наистина приличаше на китно селце, както много други в Корнуол. Но нещата никога не са такива, каквито изглеждат…
Свързани заглавия
Елиза Пуричели Гуера: Много съм щастлива, че книгите ми са издадени на български език
„Приключенията на Минерва Минт” тук
