Лира Литературно-рекламна Агенция
Не вярвам, че в Куба може да стане като в арабските страни
Кубинската писателка дисидентка Сое Валдес (52), която пише в изгнание, дойде в България по покана на Институт Сервантес-София, за да представи романа си „Всекидневното нищо”. През 1995 г. книгата излиза в Париж и се превръща в събитие за френския литературен живот. След публикуването й Валдес остава да живее във Франция заедно със съпруга си и дъщеря си, а книгите й са забранени в Куба. Обявена е от Фидел Кастро за „враг на революцията“ и е прогонена от родината си заради начина, по който обрисува съвременна Куба. Смятана е за един от най-силните гласове на новата постмодерна женска проза.
В началото на разговора ни звънва телефонът й и това определя първия въпрос:
►Кубинците имат ли мобилни телефони?
– Има и хора, които вече имат мобилни телефони, но не всички.
►А интернет?
– Не, той е забранен. Ако работиш в голяма институция, можеш да имаш имейл адрес, на който да получаваш пощата си, но нямаш никакъв достъп до информация – нито до „Гугъл”, нито до какъвто и да било вид новини.
►Това е много важно, обяснява много неща.
– Да.
►Вие сте един от най-известните „врагове на кубинската революция”, по думите на Фидел Кастро. Чувствали ли сте някога заплаха за живота си?
– Постоянно се чувствам заплашена. Опитвали са се на улицата, блъснаха ме в един автобус, но не ми харесва да говоря за това. Не искам да им давам и най-малкия повод да си мислят, че се страхувам от нещо. Това обаче не означава, че не се страхувам – напротив, страхувам се. Но много по-добре е да не го показвам.
►Това в Куба ли се случи, или в Европа?
– В Европа.
►Знаете ли за убийството на писателя дисидент Георги Марков?
– Зная много добре случая. Един кубински писател, който също живееше в Лондон – Гийермо Кабрере Инфанте, ми каза, че има големи шансове да го сполети същото като българския писател.
►Романът Ви „Всекидневното нищо“ е писан 1993/94 г. в Европа?
– Не, в Куба. Написах го там и изпратих ръкописа извън Куба.
►Кой Ви помогна?
– Три пъти изпратих ръкописа извън Куба. Първо по двама френски журналисти, след това по един френски режисьор и накрая по един мой приятел, който емигрира с други хора със сал в Съединените щати.
►В едно интервю признавате, че “Всекидневното нищо” е Вашият роман-катарзис. От какво Ви излекува той?
– Не ме излекува точно, но ми даде възможността да опозная самата себе си и да бъда честна и искрена. Бях написала вече първия си роман, в който приложих много автоцензура. Във „Всекидневното нищо” стана по друг начин – през тези години бяха убити 72-ма души, между които 12 деца. Те са били на кораб, който се е отдалечавал от Куба и властите го потопиха. Имаше много репресии в Хавана и това ме караше да се чувствам отчуждена до степен болест. Чрез този роман аз успях да напусна своето отчуждение.
►Джени Еспада казва, че давате нова перспектива на женското еротично писане, защото говорите за секса по един нов и смел, нецензуриран начин, нехарактерен за авторките от Латинска Америка. Бунт ли е този начин на писане, не се ли притеснявахте, че ще шокирате консервативната публика?
– Смятам, че литературата е форма да се провокира публиката на политическа тема и по друг начин. Исках да я провокирам чрез разказа за една жена и не само чрез нейната сексуалност, исках да опиша тялото с неговите болести, с болката, която то изпитва, но в същото време с радостта и насладата, която може да даде на една жена. Аз мисля, че в диктатурата това, което човек не може да изрази със словото, го изразява чрез тялото си. И понякога това става с насилие.
►Какви са измеренията на днешната забранена кубинска литература? Има ли вече натрупване на критична маса емигрантска и дисидентска кубинска литература, която да остане в историята и да свидетелства за този тъмен период?
– Познавам творчеството на авторите, които живеят в изгнание, и малко от книгите в самата Куба. Да, има много дисидентска литература. Някои от авторите й имаха късмета да бъдат публикувани, но други имаха лошия късмет да бъдат накарани да замълчат. Много от тях завършиха живота си със самоубийство. Това са Реналдо Аренас, Гийермо Росалес, много писатели, които не можаха да издържат живота в изгнание.
►Вашите книги успяват ли да стигнат нелегално до читателите в родината Ви?
– Да, чрез туристите, по таен начин.
►Какво четете Вие днес? Кой писател и книга бихте ни препоръчали?
– Чета много, от всичко по малко. Сега прочетох един роман, който много ми хареса, от един френски писател журналист, който е живял в Куба и е пътувал много. Той издаде романа „Островите”, казва се Филип Лансон. Напоследък прочетох и книги на други хора, които живеят в изгнание, например Лидия Кабрера. Тя е антрополог и писател хуманист и също почина в изгнание.
►Какви литературни влияния сте претърпели?
– Информацията, която имам, е много еклектична, хаотична, но ми стига това, което съм прочела. Може да изглежда странно, но аз съм силно повлияна от френския писател Франсоа Рабле, много обичам поезията на Лорка. Моите учители в кубинската литература са Гийермо Кабрере Инфанте и Лидия Кабрера. В събота ще се срещна с българската писателка Ружа Лазарова, автор на изключителния роман „Мавзолей”. Мисля, че имам много общи неща с нея.
►Какво мислите за феминизма?
– Аз не съм част от никаква феминистка организация. Отхвърлям всичко, което съдържа в себе си някакви военни зачатъци. Но по задължение съм феминистка. Не толкова съм изкушена да бъда феминистка, а се чувствам добре в тази кожа.
►Над какво работите в момента?
– Пиша един доста голям роман от около 450 страници, в който се разказва за художничка, която твори в сюрреализма. Действието се развива по време на фашистката окупация на Париж. По това време там се събират различни художници от Латинска Америка, от Европа, от целия свят. Интересува ме сблъсъкът между сюрреализма и социалистическия реализъм, който по това време се е налагал.
►Кога кубинците ще пожелаят свободата?
– Аз мисля, че те я желаят силно. Имаше 7 години партизанска война срещу Кастро и това бяха същите хора, които едно време бяха с него. Но тъй като Съветският съюз дойде на ни „спаси”, тази партизанска война, която можеше да ни даде свободата, свърши. И през всички години след това винаги е имало съпротива, имаше хора, които излизаха на улицата, имаше също и много репресии.
Но не вярвам, че в Куба може да стане като в арабските страни, защото няма как да се организират. Там няма нито „Фейсбук”, нито „Туитър” няма такива мрежи.
Фото:авторът
