Лира Литературно-рекламна Агенция
Първата дума, която индиецът Аджаташатру Лаваш Пател произнесе с пристигането си във Франция, беше шведска. Върхът! ИКЕА.
Това измърмори той под носа си. После хлопна вратата на стария червен мерцедес и зачака като примерно дете, положило ръце върху копринените си крачоли.Шофьорът на таксито не беше сигурен дали е чул добре и се извърна към клиента си. Движението му предизвика пукането на малките дървени топчета от масажиращата подложка на облегалката.
На задната седалка седеше мъж на средна възраст, висок, сух и възлест като дърво, с матово лице, разполовено от гигантски мустак. Белези от акне в тежка форма покриваха хлътналите му бузи. Ушите и устните му бяха надупчени от многобройни халкички, сякаш бе решил след употреба да ги затвори с цип. „Каква прекрасна система“, помисли си Гюстав Палурд, който видя в тези украшения фантастично средство против неизтощимата бъбривост на жена си.
Костюмът от лъскава сива коприна, червената вратовръзка, която клиентът му дори не си беше дал труда да върже, а я бе защипал за яката си, бялата риза – всичките страшно омачкани – свидетелстваха за дълги часове, прекарани в самолет. Странното обаче беше, че нямаше никакъв багаж.
„Или е индус, или има сериозна травма на черепа“, помисли си шофьорът при вида на огромния бял тюрбан, който обвиваше главата на мъжа. Ала матовото лице и гигантският мустак наклоняваха везните към предположението, че е индус.
– ИКЕА?
– ИКЕА – повтори индиецът, провлачвайки последната сричка.
– Коя? Ъъъ… What ИКЕА? – изсумтя Гюстав, който се справяше с английския език приблизително колкото куче на ледена пързалка.
Пътникът повдигна рамене в знак, че му е все едно.
– Джъст ИКЕА – каза той, – дазънтмета-зъуанзатсютсюбета-юарзъпаризиън.
Това бе горе-долу репликата, която шофьорът дочу: низ от неразбираемо писукане и цвърчене, превърнало устната кухина на индиеца в нещо като птича човка. Цвърчене или не, за трийсет години въртене на геврека в „Циганско такси“ това бе първият път, когато клиент, излязъл току-що от терминал 2С на летище „Шарл дьо Гол“, бе поискал да го откара в магазин за мебели. Нямаше спомен ИКЕА да са отваряли хотелска верига със същото име.
Не че към Гюстав не бяха отправяни необичайни искания, но това биеше всички рекорди. Ако този човек наистина беше долетял от Индия, значи бе платил малко състояние за осемте часа в самолета само за да си купи етажерка „Били“ или кресло „Поанг“. Похвално! Или по-скоро шантаво! Нямаше да е зле да отбележи тази среща в златната си книга – някъде между Демис Русос и Салман Рушди, които му бяха оказали честта да положат височайшите си задници върху леопардовите седалки на неговото такси. И в никакъв случай не биваше да забравя да я разкаже на жена си довечера. Обикновено той нямаше нищо за казване и жена му, чиято месеста уста все още не беше снабдена с гениалния индийски цип, узурпираше разговора на масата, докато дъщеря им изпращаше неграмотни есемеси на свои връстници, които дори не можеха да четат.
Поне веднъж нещата щяха да изглеждат по-различно.
Окей!
Съпроводен от гореспоменатите дами, циганинът таксиджия бе прекарал последните три уикенда в обиколки по синьо-жълтите коридори на шведския магазин, за да обзавеждат семейната каравана, и знаеше прекрасно, че най-близката ИКЕА е в Роаси, в Северен Париж, само на 8,25 евро от тук. Затова предпочете да се насочи към ИКЕА-юг, в предградието Тие. То се намираше в противоположния край на столицата, на четирийсет и пет минути път от мястото, където бяха в момента. В края на краищата туристът искаше да отиде в ИКЕА. Не беше уточнил в коя. Освен това хубавият копринен костюм и вратовръзката говореха за индийски богаташ индустриалец. Нямаше да вземе да се цигани за няколко десетачки, я!
Доволен от себе си, Гюстав бързо пресметна колко ще спечели от курса и потри ръце. После включи таксиметровия апарат и потегли. Като си помисли човек, денят започваше по-скоро добре.
Факир по професия, Аджаташатру Лаваш (да се произнася: Шантав апаш!) бе решил да пътува инкогнито при първото си посещение в Европа. По този повод бе заменил „униформата“ си (която се състоеше от препаска, приличаща на огромен памперс) с лъскав копринен костюм и вратовръзка, наети срещу комат хляб от Джамал (да се произнася: Взел-дал) – старец от селото, работил на младини като представител на прочута марка шампоани, поради което на главата му все още имаше красиви сиви кичури.
Навличайки доспехите, с които щеше да се подвизава през двата дни на пътешествието си, индиецът до такава степен се бе отдал на мечтата си да го вземат за индийски богаташ индустриалец, че бе захвърлил удобните си дрехи (разбирайте анцуг и сандали), за да се друса три часа в автобус и да лети осем часа и петнайсет минути, облечен в костюм. В края на краищата да се представя за такъв, какъвто не е, беше част от занаята му: та нали беше факир! Поради религиозни причини бе запазил единствено тюрбана на главата си.
Отдолу обаче неуморно напираше косата, за която той бе убеден, че е достигнала към четирийсет сантиметра и е населена с около трийсет хиляди живинки – задружно гъмжило от микроби и въшки.
Когато влезе в таксито, Аджаташатру Лаваш (да се произнася: Абе щур ташак и пълен шаш!) начаса забеляза, че одеждите му са произвели нужния ефект върху европееца, и то независимо от възела на вратовръзката, който нито той, нито братовчед му бяха успели да завържат дори след пределно ясните разяснения на тресящия се от паркинсон Джамал, та се наложи да я забодат с безопасна игла – нищожна подробност, която трябваше да остане незабелязана сред целия този бляскав шик.
Тъй като един бегъл поглед в огледалото за обратно виждане не беше достатъчен, за да се обхване подобна красота, французинът се извърна, за да ѝ се възхити, при което костите на врата му изпукаха, сякаш се канеше да изпълни някакъв акробатичен номер с усукване
на тялото.
– ИКЕА?
– ИКЕААА.
– Коя? Ъъъ… What ИКЕА? – смотолеви шофьорът, очевидно справящ се с английския не по-добре от крава (свещена) на ледена пързалка.
– Just IKEA. Doesn’t matter. The one that suits you
better. You’re the Parisian.*
Шофьорът усмихнато потри ръце и потегли. „Захапа въдицата“, помисли си със задоволство Аджаташатру (да се произнася: Егати шантажа!).
Явно новият му външен вид постигаше целта си. С малко късмет и ако не си отваряше много устата, можеше дори да мине за местен.
Аджаташатру беше прочут в цял Раджастан като гълтач на сгъваеми саби, ядач на стъкло от захар с нула калории, забивач на фалшиви игли в ръцете си, както и с цяла торба други фокуси, чиято тайна знаеха само той и братовчедите му. Беше им измислил името „магически сили“ и успяваше да омагьоса с тях тълпите.
И тъй, когато дойде време да си плати сметката за таксито, а тя възлизаше на 98,45 евро, нашият факир подаде единствената банкнота, с която разполагаше за целия си престой, фалшиви 100 евро, отпечатани само от едната страна, и с небрежен жест показа, че не иска рестото.
В мига, в който шофьорът пъхаше банкнотата в портфейла си, Аджаташатру го разсея – посочи въодушевено големите жълти букви на ИКЕА, които се възвисяваха гордо върху синята сграда. Циганинът вдигна очи и ги задържа достатъчно дълго, за да успее клиентът му сръчно да дръпне невидимото ластиче, свързващо кутрето му със зелената банкнота. За една десета от секундата тя отново се озова в ръцете на предишния си собственик.
– Вземете – подхвърли шофьорът, убеден, че банкнотата е на сигурно място в портфейла му.
– Това е номерът на моята таксиметрова компания. В случай, че на връщане имате нужда от такси. Имаме и пикапи, ако сте с багаж. Дори и разглобени, мебелите заемат ужасно много място, вярвайте ми.
Циганинът така и не разбра дали индиецът е схванал нещо от думите му. Порови се в жабката и извади от там гланцирана визитка, върху която беше изобразена танцьорка на фламенко, вееща си вместо с ветрило с познатия пластмасов триъгълник върху покрива на такситата. Подаде му я.
– Merci – отвърна чужденецът на френски.
Щом червеният мерцедес на „Циганско такси“ изчезна (трябва обаче да признаем, че илюзионистът, специализирал се да причинява изчезването единствено на индийски дребноухи слонове, нямаше никакъв пръст в това действие), Аджаташатру прибра визитката в джоба си и заразглежда разпрострялото се пред него гигантско търговско хале.
Свързани заглавия
Ромен Пуертолас: Още не мога да повярвам, че издадоха „Невероятното пътешествие на факира, който се заклещи в гардероб на ИКЕА“
„Невероятното пътешествие на факира, който се заклещи в гардероб на ИКЕА“ тук
много силна книга!