Начало / Читатели / Проклятието на прехода през погледа на Георги Атанасов

Проклятието на прехода през погледа на Георги Атанасов

Борислав ГЪРДЕВ

Отдавна чета с интерес анализите и коментарите на Георги Атанасов, публикувани основно в „Минаха години“ и „Уикенд“.
Постепенно свикнах с неговия стил – стегнат, лапидарен,с интересни образни попадения, с безкомпромисни и провокативни обобщения.
Беше въпрос на време да стигна и до книгите му – като за Коледа си направих подарък с „Проклятието на прехода“.
Не съм изненадан от прочетеното.
То всъщност се чете на един дъх и  е обобщение на неговите постановки, с които ни занимава през последните години като политически анализатор.
Атанасов е ерудиран и подготвен автор.Той познава в детайли материята за безславния ни криминален преход, знае и кои са външните – сделката в Малта между Буш и Горбачов  от 1 – 3 декември 1989 г. и вътрешните фактори – повратливата номенклатура, сключила дяволски съюз с ДС  за грабителско усвояване на народното стопанство, довели страната ни до лунен пейзаж и пустиня, напомняща финалния епизод на „Забриски пойнт“ (1970) на Антониони.
За автора няма тайни и неизвестни факти, които да пречат за адекватното осмисляне на този луд 25 годишен период, започнал с изключителен ентусиазъм – кой не помни подпийналите храбреци от 11 ноември 1989 г., викащи сподавено и с озъртане – „Долу Тодор Живков!“ и довел до обедняване на 80% от населението на България, до фалити, измами, кражби, убийства и погребване на мечтите ни за елементарна справедливост и достоен живот.
В анализа по ограбването и опростачването на населението ни Атанасов е безпощадно точен, откровен и аргументиран.
Не мога да приема обаче измъчващата го ретроносталгия, водеща до идеализирането на соца.
Вярно, тогава нямаше безработица, имаше социална сигурност, с 200 лева ходехме на море и планина, както и на летни и есенни бригади за подпомагане на селското стопанство.
Но ги имаше и черните „Волги“ с перденцата, богоизбраните, които махаха от трибуните, мегаломанските заводи във Видин и Радомир, които логично се срутиха, първия фалит на България от 1960 г., довел до продажбата на 20 тона златния ни резерв от съветска страна на борсите в Цюрих и Лондон на 11 юли 1960 г. и последния провал , признат от Живков на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 25 октомври 1989 г., зависимостта от съветските пазари.
Имаше го и жестокото усещане за контрол и несвобода – дори, когато издайнически слушахме „Дийп пърпъл“ и „Бийтълс“ и четяхме циклостилните преводи на Солженицин и Пастернак.
Имаше я и регламентираната предопределеност в живота, в който можеше да направиш кариера само ако си партиен член или агент на службите.
А ако избереше челния сблъсък със системата,  килията в Пазарджишкия затвор ти бе напълно сигурна – Атанасов сякаш е забравил прословутия член 273 от НК , по който бяха преследвани инакомислещите у нас.
Горчивият извод в книгата  е друг.
Той е стряскащ, но и много верен и важен.
От много кланяне на Големия брат – преди Москва, сега Вашингтон и Брюксел – България май е интересна за великите сили само като преден пост срещу исляма и джихадистите, обезкървена, малка и оставена на доизживяване държава, разчитаща на подаяние и снизхождение от големите играчи, с които на Балканите винаги и постоянно трябва да се съобразяваме.

„Проклятието на прехода“ тук

Прочетете още

ben-white-131241-unsplash

Най-дългите дни искат и най-хубавите книги

Лятното книгостоене настъпва Добре забравено старо срещу напълно ново Тази дилема сякаш е запазена за …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *