Лира Литературно-рекламна Агенция
Христо Карастоянов е роден през 1950 г. в Тополовград, но от години живее в Ямбол. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работил е като драматург и като директор на кукления театър в Ямбол. Член е на Съюзa на българските писатели. Първата му книга – „Пропукан асфалт“, излиза през 1981 г., а последният му роман – „Една и съща нощ”, му спечели наградите „Дъбът на Пенчо” и „Хеликон“. Писателят даде интервю специално за читателите на lira.bg.
––––––––-
Седем Ваши книги бяха номинирани, две от тях бяха отличени с наградата „Хеликон”. А сега накъде?
– Сега накъде… Не знам – честно! Сегиз-тогиз си мисля за някакво продължение ли, що ли на „Една и съща нощ”, но още като си го помисля и веднага увяхвам. Защото то би било бездна! Всъщност след смъртта на Гео Милев и Георги Шейтанов става още по-страшно. Години подир туй тях двамата са ги издирвали!… Представяте ли си? Издирвали са ги най-официално – с полицейски бюлетини. Това от една страна. От друга страна Милю Касабов например прави опело на сина си чак през май 1926, като до тогава не позволява на семейството си да носи траур. А сестрата на Шейтанов Пенка почти през целия си живот е била убедена, че брат й е жив, че е някъде по широкия свят и че един ден ще се върне в Ямбол. Но пък книгата май си заживя някакъв свой живот. Иван Добчев се е заел с една бъдеща постановка в Народния театър „Иван Вазов” и сега пише драматизацията, с „Една и съща нощ” Изидора Анжел от САЩ спечели преводаческия конкурс на Фондация „Елизабет Костова” и може би предстои американско издание на „Нощта…”, великолепният познавач на българската литература и на литературната ни история Джузепе ДелАгата също прояви ласкателен за мен интерес… Тъй че си стискам палци, тоест не на себе си де – на книгата й стискам палци!
Каква е документалната основа на романа Ви „Една и съща нощ”? Как решихте да пишете за връзката между Гео Милев и Шейтанов? Откъде разбрахте за странното преплитане на съдбите им?
– Това тяхно другаруване ме занимава от години. И като казвам години, имам предвид направо десетилетия. Още през деветдесетте участвах в научни конференции в Стара Загора и сега си изрових една публикация от деветдесет и трета – значи повече от двайсет години… Това – за тях двамата и за приятелството им. А пък що се отнася до Георги Шейтанов… Този човек ме е обсебил още по-отдавна, чак от седемдесетте години през миналия век. През 1986 тук в Ямбол беше отбелязана деветдесетгодишнината от раждането му. Беше дошъл Ефрем Карамфилов, Едвин Сугарев беше дошъл, конференцията беше ръководена от Иван Сарандев. Тогава Иван Сарандев каза, че е радостно това, което се случва, защото дотогава самото споменаване на името на Шейтанов беше направо паспорт за неблагонадеждност. Е, аз го споменавах и преди това – още в първата книга от трилогията „Кукувича прежда”, „Перпетуум мобиле”, той се появяваше, (че и с Мариола Сиракова при това)… А що се отнася до документалната основа на „Една и съща нощ”, тя е документална дотолкова, доколкото спомените са документ. Има, разбира се, и документи в собствения смисъл на думата, но те не са кой знае колко. А със спомените, естествено, трябва да се борави много внимателно: паметта е измамно нещо, а съвестта – дваж повече.
Има ли шанс да се намерят още документи, които да осветлят този тъмен и трагичен епизод от историята ни?
– Дай, Боже! Но при всичките тия добре охранявани тайни и при всичките тия хора, които чудесно преживяват покрай добре охраняваните тайни… – не знам. Ние обаче сме се втренчили само в ония четиридесет и пет години, (дето уж стигали), а от там назад сякаш нищо не ни интересува. А то може би тъкмо там, преди `44-та, се крие отговорът на въпроса – защо днес сме на този хал. И да не забравя: единият е нечестиво иконизиран, другият безмилостно задгърбен – и едното, и другото е несправедливо.
Ако имате възможност да се срещнете в кръчма с Гео Милев и Шейтанов, какво бихте ги попитали?
– Странен въпрос, наистина… Ами не знам! Вероятно ще ги попитам „Как сте бе, младежи?!” – и после ще седна и тогава вече ще ги попитам какво ще пият. Защото който пие, значи е жив…
Между другото, Гео Милев наистина ли е пушил толкова много?
– Така твърдят онези, които си го спомнят… Аз също пуша много, та реших да им повярвам.
В края на март 1923 г. в Ямбол властта извършва зверско клане на анархисти – жертвите са 31, има и деца сред тях. Познавате ли техните наследници, или времето е заличило тази следа? Какви са днешните настроения в града към анархизма?
– А, не. Жертвите всъщност дори не са изяснени като брой… И са повече от трийсет и един млади хора. Открихме паметна плоча с имена…, но за съжаление дори и там има грешки…
Но знаете ли кое според мен е по-ужасно?! Седнах по едно време и си направих труд да преброя колко правителства са ни са се изредили да ни управляват от март `23-та насам. Много са. И нито едно от тях – нито преди 1944, нито след това, още по-малко пък след 1989 – не е понечило да съди физическите убийци на тия младежи. А те, (убийците имам предвид!), са били известни: и тогава, и после… Но никога не са ги пипнали с пръст. Дори не и в началото на петдесетте, когато започват съдебните процеси над виновниците за ужасите от 1924 и 1925… А вътрешният министър Христо Стоянов, (който всъщност напълно съзнателно узаконява тази касапница), си е бил жив и здрав по това време и си умира спокойно през седемдесета година…
Комунистите издигат паметник на Георги Шейтанов, но каква ли щеше да бъде съдбата му, ако беше доживял 9 септември 1944 г.?
– Ами сигурно щеше да бъде с другарите си в Белене или в Богданов дол. Сигурно! И въобще щеше да сподели съдбата на всички други съдби на анархисти, които отначало са били доста ухажвани от Отечествения фронт, а след това… После е станало досущ като в Русия: там Ленин и Дзержински още през осемнайста година ликвидират довчерашните си съратници, анархистите… Е, тук става горе-долу същото.
След като излезе книгата Ви „Една и съща нощ”, имаше ли реакция от съвременните анархистки организации?
– Да. И това много ме зарадва. На най-най-първото представяне на книгата в София дойде самият Георги Константинов, един невероятно силен човек, а с него и цяла група млади анархисти. И дори си позволих да се пошегувам – неудачно, разбира се… Така и така, рекох, радвам се, че и анархистите са тук, защото това означава, че книгата им е харесала! Защото, викам, анархистът ако не хареса нещо – просто стреля! Посмяха се хората, ама от учтивост. Впрочем младите анархисти си ме обичат още след като през 1984 излезе „Перпетуум мобиле”, първата книга от трилогията „Кукувича прежда”. Ония млади от `84-та вече не са толкова млади де, но и със сегашните млади си другаруваме. Ами че те дори ми повериха откриването на паметника на жертвите от 1923 тук в Ямбол! И това го приех като голяма, голяма чест…
Защо прибягнахте до тази форма – дневник? През цялото повествование на романа читателят остава с впечатление, че сякаш и Вие живеете живота на героите.
– Ами то така си беше… Не точно да съм живял живота им, ами по едно време сякаш те живееха тук и сега. И дневникът се получи от самосебе си. Един вид – виждаме се, говорим си, а после си записвам какво сме говорили… Нещо такова.
Бяхте ли близки с Леда Милева? Тя говорила ли Ви е за баща си?
– Не, не се познавахме кой знае колко добре… Аз така и не посмях да й се обадя за книгата: Леда Милева си отиде, когато бях още в началото, нали разбирате. Но моят приятел Георги Янев й казал с какво съм се захванал и после твърдеше, че тя някак си одобрила това…
Романът Ви е изключително кинематографичен и е задължително да бъде филмиран. Има ли такива оферти?
– Има, има… Отличният режисьор Костадин Бонев възнамерява да пише сценарий… – ама да чукам на дърво, че да не урочасам работата.
Сказът на вашето повествование е изключително разпознаваем. На Радичков ли го дължите? Как намерихте стила си?
– На Радичков, разбира се… Впрочем той и лично ми удари едно рамо: написа за задната корица на една книга с разкази удивителна бележка. И да видите как завършваше тя! „Ако трябва да определям вкуса им, бих казал, че са наситени с такива самобитни сокове и с такава стипчивост, че ми напомнят старовремските, останали от езическо време ябълки карастоянки.”
Така и не посмях да го нарека „Данчо” или „бай Йордане”, пък сме си говорили много. Имах го за учител, а кой фамилиарничи с учителя си?…
Автор сте на близо 30 книги. Имате ли любима, особено скъпа?
– Е… Може би „Името” – и то не заради самата книга, а по-скоро заради героинята там. Всъщност не знам: може пък да е „Сбъркана хроника” – третата от трилогията „Кукувича прежда”… Абе, объркана работа.
Сега са модерни лекциите по творческо писане. Какво бихте посъветвали младите автори и бихте ли посочили някои от тях, в които виждате перспектива?
– Лекциите и семинарите са полезно нещо, но мен ако питат – книгите са къде-къде по-важни учебници по писане. В тях има всичко, което да те научи да пишеш, стига да искаш да го видиш. И да успееш да го видиш, де…
Имате ли електронен четец? Каква според Вас ще бъде съдбата на хартиената книга?
– Четец нямам – внукът ми има, ако разбирате какво се опитвам да кажа… Вижте сега: по някакви причини цял живот съм обичал печатниците. И само в рамките на моя живот – така да се каже, пред очите ми – книгата смени на няколко пъти вида си като предмет. И все си е книга! Тъй че не вярвам мишката да изяде книжката, според както гласеше една изпитна тема преди време. Апропо, Калин Донков го е казал най-спокойно. „Не се страхувайте, че книгите ще изчезнат! Онези, които горят книги, няма да го допуснат!…” А?! Какво ще кажете?
Интервюто взе Румен Василев
Свързани заглавия
„Една и съща нощ” на Христо Карастоянов спечели наградата „Хеликон“
Христо Карастоянов: Добрите книги са учебници по писане
„Една и съща нощ“ е най-зрелият и безкомпромисен роман на Христо Карастоянов
Изидора Анжел ще работи върху превода от български на английски език на „Една и съща нощ“
Христо Карастоянов пренесе публиката в далечната 1925 г.
Йордан Ефтимов ще представи „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов
Излиза романът на Христо Карастоянов за Гео Милев и Георги Шейтанов
Христо Карастоянов написа роман за Гео Милев
Христо Карастоянов: Аз съм най-деноминираният автор
Книги от Христо Карастоянов тук
