Лира Литературно-рекламна Агенция
Националната награда за нова българска художествена проза „Хеликон” за 2014 г. ще бъде връчена на 11 декември. Представяме ви по традиция номинираните за нея.
Христо Карастоянов оставя трайна следа в историята на наградата. Тази година той беше номиниран за романа си „Една и съща нощ. Дневник на един роман”.
––––––––––
Как бихте се представили пред публиката на „Книжарница” – все четящи хора?
– Ами то и аз съм четящ човек… Може би малко по-привилегирован, защото съм бил участник във фестивала „Четящият човек” на веригата книжарници „Хеликон”. Не се шегувам! А за представяне… – де да знам. Може би като автор с най-много номинации за наградата „Хеликон”.
Как приемате номинацията си за наградата „Хеликон”?
– Винаги съм се чудил защо у нас се гледа някак си с пренебрежение на номинациите… Един вид – номинация, номинация, ама къде ти е наградата?! А то не е така, никак даже не е така. Просто защото наградата ще бъде присъдена на едно заглавие измежду дванайсет очевидно равностойни книги, обаче тия дванайсет са били забелязани сред не знам колко – сигурно стотина. Е? Кое „забелязване” е така да се каже „по-забелязване”? А това, че „Една и съща нощ” е седмата ми номинация… – какво пък, значи поне седем пъти съм си свършил добре работата. Пък точно номинациите за тази награда са принципно различни. Защото едно е, когато някой те посочи (издател, приятел, институция някаква, все едно), а съвсем друго нещо е, когато книгата ти сама е излязла с едни гърди напред.
Какво е да си писател днес?
– Всички се тръшкаме, че у нас няма професионални писатели. Има се предвид, предполагам, че само с писане на книги не може да се живее. И то си е така де, (а няколкото изключения са от оня вид изключения, които винаги служат да потвърждаване на правилото). Преди време Калин Донков написа в колонката си в „Сега”, че ако някой е решил да забогатее от писане – сбъркал е пистата. И също е прав. То ако професионализмът беше само в заплащането… – у нас да е пълно с професионални политици например. Аз обаче си мисля друго. Професионализмът (в каквото и да било) не е само във владеенето на инструмента. Има си хас и инструмента да не владееш. Според мен истинският професионализъм е в отношението ти към поставения във всеки един момент проблем. И в начина, по който тръгваш да го решаваш. Пък може и да не съм прав…
Ако зависеше от вас, на какъв тип книга и писател бихте дали награда?
– Няма да кажа! Че каквито сме станали кибритлии всички…
Кои български и чужди писатели според вас трасират литературата на ХХ и ХХI век?
– Много са, предполагам. Обаче съм сигурен, че малцина от тях са Нобелови лауреати…
Кои са най-важните за вас книги и автори? С какво ви повлияха?
– Ето това е нещо, в което съм сигурен… Йордан Радичков и „Свирепо настроение”. Защото показа, че можело и така! Можело и така да се пише, искам да кажа. Изобщо добрите книги според мен са учебници по писане. Е, ако искаш да се учиш, разбира се. Кортасар ще те научи на едно, Булгаков на друго, Лец на съвсем-съвсем трето… Но за мен Радичков си остава букварът.
Как гледате на така модерните напоследък анкети: десетте книги, които промениха живота ви?
– Видях ги тези анкети… Десетте книги, които промениха живота ви, десетте книги, които са ви формирали… Отначало си мислех, че е някакъв майтап, после видях, че не е, а накрая се замислих дали пък да не напиша книга „Как да не си късаме нервите в десет стъпки”. Кой точно живот да са ми променили? Животът на хлапето, което плаче над „Тримата шишковци”? На пубера, който е вече голяма работа и не ще акъл от другите, а „Тримата шишковци” вече ги е забравил? На човека, който вече е чел Селинджър, а междувременно е разбрал защо „Чичовци” е голяма книга? И въобще според мен става точно обратното: животът ти променя отношението ти към книгите.
много точно казано.