Лира Литературно-рекламна Агенция
Тържествуващият жанр в днешната литературна критика е хвалебствената рецензия
Известният писател Георги Мишев даде интервю за читателите на lira.bg. С носителя на литературната награда „Иван Вазов“ разговаряме за Патриарха на българската литература, за гнилата основа на историческата наука и нейното мълчание по важни за себепознанието на българина въпроси, за състоянието на литературната критика и за отговорността на пишещите към обществото.
Георги Мишев е роден на 3 ноември 1935 г. в село Йоглав, Ловешко. Завършил е техникум по ветеринарна медицина в Ловеч и журналистика в Софийския държавен университет през 1958 г. Бил е кореспондент на вестник „Септемврийче” и редактор в „Народна младеж”. От 1973 г. е бил сценарист в киностудия „Бояна”.
Председател е на Обществения комитет за екологична защита на Русе от създаването му на 8 март 1988 г. Народен представител в VII Велико народно събрание (1990-1992).
Автор е на разкази, повести и романи за възрастни и деца, както и на сценарии за игрални филми, голяма част от които са влезли в златния фонд на българското кино. Сред тях са „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ на режисьора Едуард Захариев, „Дами канят“ на режисьора Иван Андонов, „Не си отивай“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“ и „Матриархат“ на режисьора Людмил Кирков и др. През 1966 г. е организатор и съставител на първия алманах на писателите в Ловеч, озаглавен „ С дъх на люляк”.
Автор е на шедьоврите: „Осъмски разкази“, „ Хлапето “, „ Носачи на жалони “, „Адамити“, „Матриархат“, „Вилна зона“, „Селянинът с колелото“, „Дами канят“, „ Патриархат “.
Член е на литературен кръжок „Христо Кърпачев “ Ловеч и на Съюза на българските писатели.
►Получихте наградата „Иван Вазов“. Какво е мнението Ви за най-популярния български поет и писател?
– Мисля, че ние, българите, подсъзнателно носим в себе си по нещо от творбите на Вазов. Единственият му конкурент е, навярно, Ботев, но Вазов още приживе е бил наречен народен поет – най-великото звание за един творец. (Друг въпрос е, че половин век, през режима на „народната власт“, думата народен бе умъртвена от прекомерна употреба за щяло и нещяло.)
Свидетели сме на и на големите промени в езика, които настъпиха през последните десетилетия и които ни отдалечиха от Вазовия словоред. За наша беда, разбира се, защото, ако има нещо наистина богато, нещо скъпоценно като благороден метал, това е неговият език. Той сякаш го е осъзнавал, за да му посвети онази ода, в която се говори за българския език като за арфа звънлива и меч… Интересното е, че още в началото на писателската дейност на Вазов и чужденците са забелязали неговата езикова дарба. Романът „Под игото“, както знаем, най-напред излиза като книга на английски (1896). Издателят Едмънд Гос пише в предговора: „Гениална творба, написана на един н е и з ч е р п а е м език. “Как е успял чужденецът да долови най-характерното за един нов автор и да употреби изключително точната дума НЕИЗЧЕРПАЕМ?
Противно на сега популярното мнение, че творбите на Вазов вече били неразбираеми, смятам, че за интелигентния читател това не се отнася. Полуграмотният трудно чете „Чичовци” или “Епопея на забравените”, но той всичко чете с мъка, по задължение или изобщо не чете…
►Докъде се простира обществено-политическата отговорност на един писател?
– На този въпрос може да се отговори с цяла дисертация или само с една дума: морал! Човек трябва да е почтен, да не служи на лъжата, там някъде е границата на отговорността пред другите, пред близките ти и пред собствената ти съвест. Мога да ви изброя много наши автори, които изневериха на истината, за да угодят на политическата конюнктура, да печелят пари или просто от суета. В творчеството на Вазов (понеже сме на тази вълна) няма корист, няма “изкривяване на душата”…
►Но акад. Константин Косев, който е фактор в историческата наука, призна в среща, че именно Иван Вазов е отговорен за лъжата, че поп Кръстю е предал Апостола, както и че Унджиев също носи отговорност. Има ли сила, която може да наложи историческата истина сред широката общественост? Какво трябва да се направи?
– Преминаваме на друга тема, която изисква по-обстоятелствени разяснения… Вазов наистина успява с гениалната си поема за Левски да внуши (и продължава да ни внушава), че един поп е предателят. Бил е искрено възмутен от тази постъпка. Единствено е съумял да се въздържи само да спомене името на ловчанския свещеник. Предоверил се е на Захари Стоянов. Захари пък, влюбен в интелектуалния вожд на Съпротивата – Любен Каравелов, не извършил проверка в Ловеч, за да разбере истината, че поп Кръстю не е и не е било възможно да извърши “черното дело”. Стигаме до конфликта между Левски и Каравелов за тактиката на революционната борба. Каравелов е бил за незабавно вдигане на въстанието; Левски, прагматикът, запознат отлично с положението в страната, държал това да стане по-късно – затова обикалял и основавал комитети по села и паланки. Нетърпеливият Каравелов смятал, че Димитър Общи трябва да смени Левски на този пост (тоест да извърши преврат на върха). Общи е заловен като автор на безумния атентат в Арабаконак. Издава цялата нелегална мрежа – това е истинското предателство. За да отклони вниманието от своя избраник, Каравелов избира невинния ловчански поп…
►Левски предаден ли е, според Вас? Фактите показват, че случката в Къкринското ханче е резултат на мащабните мерки по издирването на извършителите на обира в Арабаконак, предприети от османската власт.
– Извършителите на обира са отдавна заловени и вече са пред съда. Заловен е и портретът на Левски и е размножен в хиляди екземпляри, изпратени до всеки полицейски участък. Турската полиция, реформирана по френски образец, вече действа с модерни средства. Така че всяко заптие вече носи в съзнанието си чертите на опасния Демон на империята и се взира във всеки срещнат непознат. Чудно ли е, че една среща на Пази мост, след кратко съвещание в ловчанския конак, става причина набързо да бъде сформирана потеря, която тръгва по дирята на синеокия непознат, скалъпил набързо лъжата, че отива на лозето си… Някои смятат, че е кощунство да мислим, че Левски може да допусне една елементарна грешка. Но да не забравяме, че по това време той е бил “бесен” от провала на всичко, което с години е изграждал. Случайно ли е това “Народе????” в последната страница на тефтерчето му? В него има и разочарование, и мъка, и гняв срещу безотговорността на дейци и спътници…
►Как е възможно толкова поколения историци да не излязат със становище, че предателство няма? Как си обяснявате тази безкритичност?
– Истината е, че един учител, а не историк, разчупи закостенялата обвивка около черната легенда. Васил Колев преснима архива на поп Кръстю, престоял 120 години в Народната библиотека, недокосван от родните ни историци. Разчете го и публикува съчиненията на попа, от които стана ясно, че имаме насреща си човек с необикновени познания, граждански позиции и морал, приятел на Левски още от легията на Раковски в Белград, заклел пред Библията членовете на първия вътрешен таен революционен комитет. Човекът, който е имал в стаята си книгите на Гьоте, Шилер, Пушкин и Белински… Казано на днешен език, той пръв започва борба с корупцията на новите управници на Ловеч – същите, които заклева пред свещената книга и които забравят клетвата да служат на обществото и почват да трупат богатства чрез измами, далавери, грабеж… Това става причина властта да се обърне срещу него и да разпространява измислицата за неговото предателство… След преврата на 9 септември 1944 г. войнстващият атеизъм окончателно узаконява лъжата, като я тиражира в учебници , книги, филми, пиеси и не допуска противно мнение. Имало е историци като проф. Бурмов или проф. Николай Генчев, в по-ново време, които са надигали плахи гласове в защита на поп Кръстю, но комунистическата догма не можеше да допусне реабилитирането на един свещеник.
За съжаление, трябва да отбележа, че това комунистическо мислене продължава да затлачва мозъците на нашите историци, почти четвърт век, откакто се сгромоляса комунизмът. По катедри и институти останаха хора, носители на онази идеология (както и техните наследници), и сега нашите студенти още продължават да бъдат “облъчвани” с псевдонаучните постановки на миналото – един невидим, деструктивен процес, който ще има своите последици още десетилетия нататък. Обществото очаква обективна оценка на реалсоциализма, а историците мълчат или се занимават с дребнотемие… И трябваше един журналист – Христо Христов – да напише биографично изследване за Тодор Живков или кинодокументалисти да правят филми за горяните, за лагерите в Белене и Ловеч, а поетът Стефан Цанев да създаде своите исторически хроники…
Струва ми се, че нашата историческа наука е строена върху нестабилна пясъчна основа – да се рови в дати, факти и далечни епохи, а пропуска да бъде наука за себепознанието на българина. Плодотворната линия на Симеон Радев не получи развитие. Идеологията пречеше на изследователите, караше ги да прескачат, да замъгляват или изкривяват факти и събития и накрая се получи огромна книжнина, която в един момент се обезцени и трябва да се бракува…
►Кои са Вашите учители в литературата?
– Нека се върна за малко отново при Иван Вазов, когато споменах за себепознанието в науката, това е и най-същественият белег на вазовата проза – погледът към българина, към неговия бит, нрави, мислене, морал. Без “Чичовци”, “Службогонци” или “Сладкодумен гост на държавната трапеза” нямаше да има “Бай Ганьо”, “Нане Стоичковата върба”, “Милионерът”, “Нашенци”, “Големанов”… та чак до “Преди да се родя” или “Свирепо настроение”… Това са първомайсторите, от които съм се възхищавал, изпитвал съм естетическа наслада и неусетно съм учил занаята. Както чиракът усвоява уменията и майсторлъка на майстора в работилницата.
►Имате ли настолна книга и ако да, коя е тя?
– На този въпрос май че не трябва да се отговаря… Познавам един съсед, който е прочел само някаква брошурка против ционизма и години наред върви по улицата и говори срещу евреите, причинили според него всички злини на човечеството…
Но има и нещо още по-смешно: мнозина от тия, които стоят зад оградите и го слушат, не са прочели и една брошурка през живота си…
►Бихте ли написали днес “Селянинът с мерцедеса” като реплика на “Селянинът с колелото”?
– Хрумването е добро и мерцедеси сигурно ще се намерят по селата (впрочем циганските гета са пълни с мерцедеси!), но в селата вече няма селяни. Затова вече е невъзможно такова заглавие. Навремето Живков се хвалеше, че е създал две Българии, а истината беше, че неговата партия съсипа, с “братската” помощ на СССР, страната и този разрушителен процес продължава със страшна сила до днес. А по стените на столицата продължават да се появяват надписи: “Селяни, умрете!”. И самата столица хипертрофира до размерите на гигантско селище, с примитивен бит, примитивна хигиена и примитивни граждани, скрити зад решетки и ключалки с 99 ключа – действителност, недостижима и за Оруел и Франц Кафка… Пресилено ли Ви изглежда, или е близо до истината?
►Какво е мнението Ви за литературната критика в България?
– Каквото е мнението ми за правосъдната система, третата власт. Или я няма, или това, което го има, скрито зад тогата на правосъдие и закон, имитира правораздаване. През реалсоциализма имаше 150 членове на секция Критици при писателския съюз. Имаше между тях академици, член-кореспонденти, професори, доценти, асистенти. Изчезнаха за нула време, щом спря кранчето на властта след Десети ноември. Уж бяха големи почитатели на литературата, тънки ценители на изящното слово, изследователи на литературни процеси, грижовни радетели за чистотата на родната реч, откриватели на нови таланти. Сто и петдесет души, почти батальон от окопите на литературния фронт… Умрелите – Бог да ги прости, но повечето са живи, а 20 години ги няма никакви. Тук-там някой ще напише мемоар, повечето пишат по някоя рецензийка за книга на приятел. Тържествуващият жанр в днешната литературна критика е хвалебствената рецензия… Няма ги и литературните издания – вестници, списания, студии, монографии, годишните литературни прегледи. Издателствата пускат книги срещу заплащане от автора. Следва премиера с 20 поканени, с цел да купят книгата. Останалите бройки от тиража отиват в авторовото мазе. Не си струва и да ги откараш на пункта за хартия – плащат жалки стотинки, с които не можеш да платиш превоза… Това е днешният ни литературен живот (и смърт, както би добавил сатирикът). И нека излязат Петев и Гранитски да ми докажат обратното…
►Били ли сте жертва на цензурата преди 1989-а и как преодолявахте препятствията?
– Всеки намираше свой начин за заобикаляне или надхитряване на бдителното око на Биг брадър. Цялата история на световната литература е минала в измисляне на такива начини. Но все пак мисля, че това не може да бъде основна грижа на един писател. Това е технологична грижа, не е творческа. Цялото вълнение и мобилизиране на сили и дарба трябва да бъде в създаване на творбата. По-нататък самата творба почва да си пробива път, да се бори за своето оцеляване. Класическият модел е новото да изпреварва времето си и затова бива посрещано с резерви или на нож. Да не давам пример от “Мадам Бовари”, “Швейк” или “Архипелаг ГУЛАГ” до “Задочните репортажи” на Георги Марков… Моята интуиция ми подсказваше, че нямах сили за открита съпротива, по-важното за мен беше не какво пиша, а за какво да не пиша. По-късно прочетох във фрагментите на Атанас Далчев подобна мисъл и облекчено въздъхнах – изглежда не съм сбъркал…
